Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Един от градинарите ги чакаше на най-далечната точка от южното крило на къщата. Стоеше срещу един бук с градинарски ножици в ръка и износена вълнена шапка, спусната ниско над челото му. Той кимна, когато лейди Ашъртън и Сейнт Джеймс дойдоха при него, и насочи вниманието на последния към големия тисов храст до къщата.
— Ама че е жалко — рече градинарят. — Ще бъде направо съсипана, горкичката.
— Стаята на Дебора е точно отгоре — рече лейди Ашъртън.
Сейнт Джеймс погледна растението и видя, че най-близката му до къщата част е изпотрошена, а израстъците смачкани, изпочупени от някакъв предмет, най-вероятно пуснат отгоре. Пораженията бяха скорошни, а счупените места — пресни. От осакатените клончета се надигаше острата миризма на иглолистно растение.
Сейнт Джеймс отстъпи назад и вдигна поглед към прозорците. Стаята на Дебора беше точно над него, а под нея се намираше билярдната. И двете бяха доста отдалечени от трапезарията и дневната, където предишната вечер се бяха спирали гостите. Доколкото знаеше, никой не беше играл билярд, така че нямаше да има свидетели на шума, който сигурно бе вдигнала кутията с фотоапаратите при падането си.
Градинарят се върна към работата си, като отрязваше счупените клончета и ги събираше в найлонова торба за боклук, пъхната под мишницата му. Лейди Ашъртън заговори тихо:
— В това има някакво облекчение, Саймън. Сега поне знаем, че не ги е взел някой от къщата.
— Защо смяташ така?
— Едва ли някой от нас би ги взел, за да ги пусне навън. Далеч по-лесно щеше да бъде да ги скрие в някоя от стаите и по-късно да се измъкне с тях, не си ли съгласен?
— По-лесно — да. Но не толкова разумно. Особено ако някой от къщата иска да изглежда така, сякаш ги е откраднал външен човек. Но дори и това не е разумно. Защото кои бяха гостите снощи? Господин и госпожа Суини, доктор Тренъроу, зълва ти и депутатът от Плимут.
— Джон Пенелин — прибави тя. — Дневните прислужници от селото.
— Би било доста невероятно те да са взели фотоапаратите.
По изражението на лейди Ашъртън личеше, че е мислила къде са апаратите на Дебора и кой може да ги е взел, но думите й целяха да прикрият това:
— Трудно ми е да проумея защо изобщо са били откраднати.
— Ценни са. Могат да бъдат продадени от някой, който има нужда от пари.
За момент лицето й се сгърчи, но веднага след това възстанови самообладанието си. Сейнт Джеймс прояви милост:
— Къщата беше отворена по време на приема. Някой може да се е вмъкнал, докато бяхме в трапезарията. Тогава няма да е било трудно да се отиде в стаята на Дебора и да се вземат апаратите.
— Но защо изобщо да взимат тях, ако става въпрос за пари, Саймън? Защо не е взето нещо друго? Нещо дори още по-ценно?
— Какво? — попита той. — Всичко останало твърде лесно може да бъде свързано с Хауенстоу. Среброто е белязано. Семейният герб стои на всеки предмет. Със сигурност не очакваш крадецът да вземе някоя от картините и да се надява никой да не забележи липсата й до следващия ден.
Тя се обърна и погледна към парка — движение, предназначено единствено да скрие лицето й за малко.
— Не може да е за пари — каза, като мачкаше градинарските ръкавици. — Не може, Саймън. Знаеш това.
— Тогава може би госпожа Суини е имала нещо против да се проявят снимките й — предположи той.
Лейди Ашъртън се усмихна мрачно, но оказа съдействие на усилието му да я поразсее:
— Може ли да се е измъкнала до тоалетната по някое време след вечеря и да е тръгнала из къщата да търси стаята на Дебора?
Въпросът ги върна обратно към неизбежната реалност. Който и да беше взел фотоапаратите, той знаеше коя е стаята на Дебора.
— Томи говорил ли е с Питър тази сутрин? — попита Сейнт Джеймс.
— Питър още не е станал.
— Той изчезна след вечеря, Дейз.
— Зная.
— И знаеш ли къде е отишъл? Къде е отишла Саша?
Тя поклати глава.
— На разходка из имението, долу до заливчето, на разходка с кола. Може би до дома на управителя, за да се видят с Марк Пенелин. — Лейди Ашъртън въздъхна. Усилието й костваше прекалено много. — Не мога да повярвам, че той е взел апаратите на Дебора. Знам, че е продал повечето от вещите си. Преструвам се, че не го знам, но го знам. Все пак не мога да повярвам, че ще тръгне да краде неща и да ги продава. Не и Питър. Не мога да го повярвам.