Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
Изборът всъщност правиш при първоначалната преценка. Какво значи „етика“? Само на думи ли съществува? Почтено ли беше да оценявам слабостта на баща ми, изявила се като щедър ум и изградената върху пясъчна основа мечта, че и останалите са толкова щедри? Не, просто правилата на добрия бизнес са изисквали от тях да му изкопаят трапа. А той сам паднал в него. Без никой да го бута. Неетично ли е, че са го ошушкали точно тогава, когато е бил беззащитен? Явно не.
Сега към Ню Бейтаун се прокрадваше една бавна умишлена блокада, но и нейното начало бе поставено от почтени мъже. Успееха ли, щяха да ги приемат не като мошеници, а като хитри хора. Ами ако се намеси фактор, с който не са се съобразили, това неетично и непочтено ли ще е? Според мен ще зависи от това, доколко ще успее. Повечето свят не възприема успеха като нещо лошо. Помня как, докато Хитлер напредваше триумфално, без съпротива, куп почтени люде търсеха и намираха у него добродетели. И Мусолини принуди влаковете да спазват разписанията, и колаборационистите във Виши действаха за доброто на Франция, а пък Сталин, какъвто и да бе, поне бе силен. Силата и успехът са над всякаква етика и критика. С други думи, изглежда, важното не е какво вършиш, а как го правиш и как го наричаш. Има ли дълбоко у хората някаква спирачка, която да ги възпира и наказва? Изглежда, няма. Наказва се единствено неуспехът. На практика смята се, че няма налице престъпление дотогава, докато не хванат престъпника. В хода на замисъла за Ню Бейтаун ще има и пострадали, дори и съсипани, но това ни най-малко няма да пречи на напредъка му.
Не можех да нарека всичко това битка със съвестта ми. Веднъж съзрял и възприел схемата, пътят ми бе ясно очертан, а опасностите — очебийни. Онова, което най-много ме учуди, бе, че то сякаш се планираше от само себе си; всяко нещо следваше от предходното и всичко си идваше на мястото. Аз само го наблюдавах как расте и съвсем леко го насочвах.
Онова, което бях сторил и замислил, предприех с пълното съзнание, че ми е чуждо, но необходимо — стреме за качване на висок кон. Но настанях ли се на седлото, стремето нямаше да ми трябва. И да не бях в състояние да спра този процес, поне нямаше да ми се налага да започна друг. Нито исках, нито желаех да съм гражданин на тази сива и опасна страна. Нямах нищо общо с надвисналата на седми юли трагедия. Не беше мой процес, но можех да съм подготвен, че да го използвам.
Един от най-старите и най-често доказван като погрешен мит гласи, че мислите на човека са изписани на лицето му и че очите са прозорец към душата. Не е вярно. Личи единствено болестта или поражението и отчаянието, които също са един вид болест. Има, макар и да се срещат рядко, хора, способни да усетят какво става под повърхността, да доловят промяна или да чуят таен сигнал. Мисля, че и моята Мери почувства промяната, но я изтълкува погрешно, освен това смятам, че и Марджи Йънг-Хънт знае — но тя е вещица и това силно ме притеснява. Струва ми се, че освен че има магически способности, тя е и интелигентна — а това ме притеснява още по-силно.
Сигурен бях, че господин Бейкър ще замине на почивка, най-вероятно в петък следобед през уикенда на Четвърти юли. За да постигне желания ефект преди датата на изборите, бурята следваше да избухне същия този петък или съботата, а логиката диктуваше, че господин Бейкър би предпочел да го няма, когато шокът връхлети. Това, разбира се, мен не ме засягаше особено. Моето бе по-скоро упражнение по предвидливост, но все пак налагаше да предприема определени ходове още от четвъртък, за всеки случай — да не би да решеше да отпътува още същата вечер. Съботният ми ход бе толкова отработен на практика, че можех да го изпълня и в спящо състояние. Ако изпитвах някакъв страх в това отношение, по-скоро бих го определил като лека сценична треска.
На 27 юни, понеделник, Маруло пристигна скоро след като отворих. Развъртя се, огледа с особен поглед стелажите, касовия апарат, хладилния шкаф, после влезе в задния склад и пак се огледа. Изражението му беше такова, сякаш го вижда за пръв път в живота си.
— Ще пътуваш ли за Четвърти? — рекох.