Зимата на нашето недоволство

— Нямам представа, Итън. Ям, каквото ми поднесат. Вие, госпожо Йънг-Хънт, ставате все по-красива с всеки изминал ден.

— Много сте любезен, сър.

— Истина ви казвам. А и с такъв вкус се носите.

— Мислех си същото за вас. Е, не сте красавец, но пък имате чудесен шивач.

— Сигурно е чудесен, ако се съди по цените му.

— Нали помните едновремешната поговорка „Маниерите определят човека“? Е, вече не е така. Сега шивачът придава на човека какъвто вид си пожелае.

— Лошото на хубавия костюм е, че е дълготраен. Този например ми е от десет години.

— Не мога да повярвам, господин Бейкър. Как е госпожа Бейкър?

— Достатъчно здрава, за да може да се оплаква. Защо не наминете да я видите, госпожо Йънг-Хънт? Тя тъй скучае. В нашето поколение са малцина онези, способни да водят грамотен разговор. Това са думи на Уикъм, доколкото си спомням. Колежът в Уинчестър ги е взел за свой девиз.

— Можете ли да ми посочите друг банкер в Америка, който знае това? — обърна се тя към Итън.

Господин Бейкър пламна.

— Жена ми е абонирана за библиотека „Великите книги“. Много обича да чете. Моля ви се, обадете й се.

— С най-голямо удоволствие. Бихте ли сложил покупките ми в един плик, господин Холи? Ще си ги взема на път към дома.

— Разбира се, госпожо.

— Изключително забележителна млада жена — каза господин Бейкър.

— С Мери много си допаднаха.

— Итън, при теб идва ли онзи човек от федералните власти?

— Да.

— Какво иска?

— Не знам. Зададе ми няколко въпроса за господин Маруло. Не знаех отговорите.

Господин Бейкър се освободи от образа на Марджи така бавно, както анемоната отваря и изхвърля черупката на внимателно изсмуканото раче.

— Да си виждал случайно Дани Тейлър, Ит?

— Не съм.

— Имаш ли представа къде може да е?

— Ни най-малко.

— Трябва ми спешно. Нямаш ли поне идея къде може да се е запилял?

— Не съм го виждал… ами горе-долу от май месец. Канеше се пак да се подлага на лечение.

— Каза ли къде?

— Не спомена. Само каза, че иска пак да опита.

— За обществено заведение ли ставаше дума?

— Струва ми се, че не, сър. Взе пари на заем от мен.

— Какво!

— Заех му малко пари.

— Колко?

— Моля?

— Извинявай, Итън. Вие с него сте стари приятели. Прости ми. Той имаше ли някакви други пари?

— Предполагам.

— Но не знаеш колко?

— Не, сър. Просто имах чувството, че разполага и с други.

— Ако знаеш къде е, моля те да ми кажеш.

— Ако знаех, щях да ви кажа, господин Бейкър. Защо не съставите списък на тези заведения и не им се обадите по телефона?

— Ти пари в брой ли му даде?

— Да.

— Безсмислено е тогава. Сигурно е постъпил под чуждо име.