Зимата на нашето недоволство

Привиках образа на Алън. Но не успях да намеря ранното му лице — лицето на радост и вълнение, което ме караше да вярвам, че човекът се поддава на съвършенство. Появи ми се такъв, какъвто бе станал — намусен, самонадеян, негодуващ, дръпнат и таящ болката и озадачеността на възмъжаването — ужасно, мъчително време, когато се чувства длъжен да захапе всеки, който му попадне, включително и себе си, като куче в капан. Дори в привикания от мен образ не можеше да се отърве от своето мъчително недоволство, така че го отместих настрана, като само му казах: „Знам. Помня колко е гадно и не мога да ти помогна. Никой не може. Мога само да ти кажа, че все един ден ще свърши. Но ти това не можеш да го повярваш. Върви в мир — върви с обичта ми, нищо, че напоследък направо не се понасяме взаимно.“

Елън ми донесе прилив от удоволствие. Хубавелка ще е тя, по-хубава и от майка си дори, само веднъж личицето й да достигне своята крайна форма; тогава ще придобие и необичайната властност на леля Дебора. Всичките й настроения, жестокости и изблици на нерви са чисто и просто съставките на една бъдеща обична красавица. Убеден съм в това, понеже я видях права на сън, притиснала розовия талисман към гръдта си с вид на напълно реализирала се жена. А самият талисман, както имаше и все още има огромно значение за мен, има значение и за Елън. Най-вероятно именно тя ще пренесе и предаде нататък всичко онова, което е безсмъртно у мен. Приветствайки я, аз я прегръщам, а тя, типично в неин стил, гъделичка ухото ми и се изкикотва. Моята Елън. Моята дъщеря.

Извърнах глава надясно, към спящата с усмивка Мери. Това място си е нейно, та когато й се прииска, да може да подслони глава върху десницата ми, а аз да я галя със свободната си лява ръка.

Преди няколко дни се порязах по палеца с извития нож за банани в магазина и на възглавничката му се оформи твърда като мазол коричка. Затова погладих изкусителната линия от ухото до рамото й с показалеца, но съвсем леко, да не я стресна, макар и достатъчно силно, че да не я загъделичка. Тя, както винаги, въздъхна — събран някъде дълбоко дъх, изпуснат бавно, с удоволствие. Има хора, които мразят да ги будят, но Мери не е от тях. Тя посреща деня с очакването, че ще е хубав. И понеже знам това, старая се да й направя някое малко подаръче, което да оправдае очакванията й. Именно за случаи като днешния запазвам по нещо, като онова, което сега измъкнах от чантичката в ума ми.