Зимата на нашето недоволство

Кожата ми пламтеше под убожданията на медузките. Чух как пусна котвата и светлината на върха на мачтата угасна.

Но светлината на Маруло продължаваше да свети, както светеше и светлината на Стария капитан и тази на леля Дебора.

Изобщо не е вярно това, че съществувала някаква общност от светлина, нещо като световна клада. Напротив. Всеки сам си носи своята — самотната своя светлина. Малко ято хранещи се рибки изшумоля покрай брега. Моята светлина обаче е угаснала. И няма нищо по-черно от един фитил.

Вътрешно си рекох: Искам да си вървя у дома — не, не точно у дома, а от другата страна на дома, където раздават светлините.

Когато една светлина угасне, става по-тъмно, отколкото ако изобщо не е светила. И светът е пълен с тъмни изхвърлени хора. Много по-добре е — онези Марулий в Древния Рим сигурно са го знаели — когато настане време за почтено, заслужено оттегляне, не драматично, не като наказание за самия теб или за семейството ти — просто да си вземеш довиждане, топла баня, срязана вена, топло море и ножче за бръснене.

Водовъртежът от настъпващия прибой нахлу в Мястото, повдигна краката ми и хълбоците ми, изви ги странично и отнесе със себе си сгънатия ми мокър шлифер.

Претърколих се на една страна, бръкнах в страничния си джоб за ножчетата и усетих буцата. И тогава ме осени споменът за галещите нежни ръце на носителката на светлината. За миг изпитах затруднение да я извадя от мокрия си джоб. Но веднъж в дланта ми тя събра всички възможни частици светлина и ми се видя червена-тъмночервена.