Зимата на нашето недоволство

— Госпожо Йънг-Хънт — каза Джои, — това ми напомня за един стар приятел, сподвижник на мексиканеца Панчо Виля58. Помните ли го?

— Никога не съм чувала за него.

— Няма значение. Та тоя мой приятел ми разправи следната история. Докато бил в северната част на Мексико, Панчо подпушил печатницата да изкарва банкноти от по двайсет песо. Толкова много отпечатали, че хората му спрели да ги броят. Пък и броенето не им се удавало кой знае колко. По-лесно се оказало да ги мерят на килограм.

— Джои, твоята автобиография е неповторима — отвърна Марджи.

— По дяволите, госпожо Йънг-Хънт. По онова време ще съм бил едва на пет. Само съм я чувал тази история. Та някаква много готина мацка — индианка, но „надарена“ — влязла и рекла: „Мон хенерал59, екзекутирахте съпруга ми и сега съм бедна вдовица с пет деца. Що за народна революция е това, вашето?“ И Панчо се заел да огледа активите й, така, както правя и аз в момента.

— Не са ипотекирани при теб, Джои.

— Знам. Но така гласи историята. Тогава Панчо се обърнал към своя адютант: „Претегли й пет кила пари.“ Купчинката се оказала възголямшка, та я вързали с тел и жената си заминала, взела подмишка цялата бала. Тогава се изтъпанил някакъв лейтенант, козирувал и рекъл: „Мон хенерал (а те го произнасят «мъ грал», по-скоро даже «мъ храл»), не сме застреляли мъжа й. Беше пиян. Сега е в дранголника зад ъгъла.“ Панчо и за миг не откъснал поглед от отдалечаващата се с балата дама. Само наредил: „Веднага да го разстреляте. Не можем да разочароваме бедната му вдовичка.“

— Джои, ти си направо невъзможен!

— Не е измислица. Аз й вярвам. — Обърна чека й към нея. — Как ще желаете сумата, в банкноти по двадесет, по петдесет или по сто?

— Дайте ми я на по двадесет и пет центови монети.

И на двамата им бе приятно да се задяват.

От кабинета с матираното стъкло надникна господин Бейкър.

Ето този е сигурна работа. Господин Бейкър вече й се бе пуснал веднъж по граматически правилен, но смислово неясен начин. Господин Бейкър беше Чичко Паричко. Вярно, женен е, но на Марджи бейкърите на този свят й бяха безпределно ясни. Винаги си намираха морално оправдание за онова, което така или иначе смятаха да направят. И колко хубаво постъпи, че не го отблъсна. Поне си оставаше в списъка.