Зимата на нашето недоволство

— Вземи моя понтиак.

— Какво?

— Замини някъде в неделя и понеделник.

— Не мога да си го позволя.

— Вземи и децата. Обадих се в гаража да ти дадат моя понтиак. С пълен резервоар.

— Чакай малко.

— Ти върви по дяволите. Вземи децата. — Хвърли нещо като топка към мен, която описа крива и падна във фасула. Госпожа Дейвидсън го изгледа как замина като пушилка по улицата. Измъкнах зелената топка от фасула — три сгънати на плътни квадратчета банкноти от по двайсет долара.

— Какво му стана?

— Италианец е — емоционален.

— Сигурно, щом чак пари хвърля!

До края на седмицата не се вясна повече, а аз нямах нищо против. Досега не бе заминавал никъде, без да ме предупреди. Сега все едно минаваше някакъв парад, стоях и го гледах, знаех кой ще е следващият макет и въпреки това се взирах очаквателно да зърна появата му.

Понтиакът не влизаше в сметките ми. Никога не бе давал колата си никому. Настъпило бе някакво необичайно време. Изглежда, някаква външна сила или план бе поела контрол над събитията и те направо се сбутваха като говеда по рампата към вагона. Знам, че и противоположното може да е вярно. Понякога силата или планът отклоняват и рушат, независимо колко внимателно си предвидил всичко. Сигурно точно затова вярваме, че има добър и лош късмет.

В четвъртък, трийсети юни, се събудих, както обикновено, в черния перлен мрак на утрото, а сега, почти в скута на лятото, това означаваше доста рано. Бюрото и стола очертаваха само тъмни петна, а картините бяха само леко по-светли загатвания. Белите пердета на прозорците сякаш вдишваха и издишваха, тъй като много рядко сутрин няма поне лек повей откъм сушата.

Измъквайки се от съня, имах предимството да съм в два свята — многопластовата твърд на съня и временните състояния на пробудения мозък. Протегнах се хубаво — луксозно гъделичкащо усещане. Сякаш кожата се свива през нощта и човек трябва да я принуди да възвърне дневните си размери, като издуе мускулите си, откъдето идва и приятният сърбеж.

Първо прегледах онези сънища, които бях запомнил, така, както се прелиства вестник да видиш дали има нещо интересно или важно. След което изследвах предстоящия ден за все още неслучилите се събития. Последва едно упражнение, на което ме бе научил най-свестният офицер, на когото съм попадал. Казваше се Чарли Едуардс — майор на неопределена средна възраст, може би повечко, отколкото се полага на един полеви командир, но беше страшно кадърен. Семейството му бе голямо — хубавка жена и четири дечица като аптекарски шишета, та само да му позволеше, сърцето му би се разбило от обич и болка по тях. Та точно това ми каза той. В неговия смъртоносен бизнес не можел да си позволи вниманието му да се изкривява и раздвоява от обич, поради което си беше създал един свой метод. Сутрин, стига да не го вдигнели внезапно по тревога, разтварял ума и сърцето си към семейството. Спомнял си за всеки един от тях по отделно, как изглежда, какво представлява; погалвал всеки един и му казвал колко много го обича. Все едно вземал от някакъв шкаф нещо ценно, оглеждал го, опипвал го, целувал го и го връщал на мястото му; накрая им казвал нежно едно общо „довиждане“ и затварял вратата на шкафа. За всичко това му трябвал половин час, ако му го дадели, след което през целия ден не му се налагало да си мисли за тях. Така можел да се посвети най-пълноценно, без да се разкъсва от противоречиви мисли и чувства, на работата си — да убива хора. По-добър офицер от него не познавам. Помолих го да ми разреши да използвам метода му и той се съгласи. Когато загина, единствената ми мисъл бе, че е изживял живота си хубаво и пълноценно. Бе получил полагащите му се удоволствия, изживял любовта си, изплатил дълговете си; колко са хората, успели дори да се приближат до подобна цел?