Зимата на нашето недоволство

— И ти какво му каза?

— Когато заминах да се бия с врага, не го познавах. Когато се върнах, заварих го тук. Когато фалирах, той купи магазина и ме нае на работа.

— За какво мислиш, че става дума?

— Един Бог знае.

През цялото време Марджи се мъчеше да надникне отвъд очите му. Прави се на глупак, мина й през ум. Интересно какво точно е търсел онзи?

А той каза нещо, но толкова тихичко, че направо я уплаши:

— Не ми вярваш. Знаеш ли, Марджи, никой не ще да вярва на истината.

— На цялата истина? Когато разпарчетосаш едно печено пиле, Ит, то си остава пиле, но част от месото е тъмно, другото е бяло.

— Сигурно е така. Много се притесних, Марджи. Не мога да остана без тази работа. Ако нещо стане с Маруло, оставам на улицата.

— Ти май забрави, че ти предстои да забогатееш?

— Ами, докато не съм, малко ми е трудно да го запомня.

— Итън, не знам дали си спомняш добре. Беше през пролетта, около Великден. Влязох в магазина, а ти ме нарече „дъщеря йерусалимска“.

— Беше на Разпети петък.

— Значи помниш. Аз пък открих откъде е този израз. От Матей е и звучи хем прекрасно, хем страшно.

— Така е.

— На теб откъде ти дойде?

— От пралеля ми Дебора. Разпъваше ме на кръст веднъж в годината. И досега ми държи влага.

— Шегуваш се. Но тогава изобщо не го каза на шега.

— Не се шегувах. И сега не се шегувам.

— Знаеш ли — подхвана палаво тя, — предсказанието, което ти направих, вече се сбъдва.

— Знам.

— И не смяташ ли, че ми дължиш нещичко?

— Разбира се.

— Кога смяташ да си платиш?

— Що не минеш отзад в склада?

— Съмнявам се, че ще се справиш.

— Съмняваш се?

— Да, Итън, а и ти също. През живота ти не ти се е случвало да скочиш неочаквано в сеното с някоя жена.

— Никога не е късно да се науча.

— Изобщо не ставаш за разврат.

— Дай да опитаме.

— Не можеш се възбуди, ако не обичаш или мразиш, а и двете изискват определена бавна и тържествена процедура.

— Може и да си права? Откъде го знаеш?

— Никога не съм знаела защо знам нещо.

Плъзна настрани вратата на хладилния шкаф, измъкна бутилка кола, която мигновено се покри със слой скреж, отвори я и й я подаде, после тръгна да отваря една и за себе си.

— Какво по-точно искаш от мен?

— Досега не съм срещала такъв мъж. Предполагам, че ми е любопитно какво значи да си тъй обичана или мразена.

— Вещица си ти! Защо не подсвирнеш да излезе вятър?

— Не мога да свиря. Но мога да възбудя една мъничка буря в повечето мъже само с веждите си. Та как мога да разпаля огъня у теб?

— Представи си, че вече си го запалила.

Огледа я най-внимателно, при това без да го крие.

— Имаш конструкцията на тухлен нужник — рече. — Мека, гладка, яка и здрава.