Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Защо?
— Хората от добри семейства винаги постъпват така, Итън. Ти от Мери ли взе пари?
— Да.
— И тя не възрази?
— Не знаеше за какво са ми.
— Тук вече умно си постъпил.
— Уча се от вас, сър.
— Добре, не забравяй наученото.
— Може би се уча малко по малко. Най-вече научавам колко много не знам.
— А това е особено здравословно. Добре ли е Мери?
— О, тя е силна и не се предава лесно. Нямаше да е лошо да я заведа някъде на почивка. От години не сме излизали от града.
— И това ще стане, Итън. Мисля да отида до Мейн за Четвърти юли. Шумът взе да ме измаря.
— А, бе, това банкерите сте все хора с късмет. Не ходихте ли скоро до Олбъни?
— Това пък откъде ти хрумна?
— Де да знам… чух го отнякъде. Сигурно госпожа Бейкър е споменала пред Мери.
— Изключено е. Тя самата не знае. Опитай се да се сетиш откъде го чу.
— Може и да съм си въобразил.
— Това много ме притеснява, Итън. Напъни се да се сетиш къде го чу.
— Не се сещам, сър. Но какво значение има, щом не е истина?
— Ще ти кажа под секрет защо се разтревожих. Именно защото е истина. Губернаторът ме привика. По много важен въпрос. Затова ме интересува откъде е изтекла информацията.
— Да не ви е видял някой там?
— Не би трябвало. И в двете посоки пътувах със самолет. Но проблемът е сериозен. Ще ти кажа едно нещо. И ако го чуя отнякъде, веднага ще знам откъде е дошло.
— В такъв случай не ми го казвайте.
— Сега, след като знаеш за Олбъни, вече нямаш избор. Щатските власти разследват делата на окръга и града.
— Защо?
— Сигурно защото се е развоняло чак до Олбъни.
— Значи не става дума за политика.
— Всъщност всичко, което губернаторът върши, би могло да се нарече политика.
— А защо не може да бъде огласено, господин Бейкър?
— Ще ти кажа. Някой в щатската столица се изпуснал и докато следователите започнат работа, повечето архиви вече били изчезнали.
— Разбирам. По-добре да не ми го бяхте казали. Не съм от тия, дето приказват, но щеше да е по-добре да не го знам.
— Честно казано, и аз така смятам, Итън.
— Изборите са на седми юли. Дали дотогава ще се разчуе?
— Нямам представа. Зависи от щатската управа.
— Мислите ли, че и Маруло е замесен? Не мога да си позволя да загубя работата си.
— Смятам, че не е. Онзи одеве беше от федералното правителство. Министерство на правосъдието. Ти не го ли накара да се легитимира?
— Не ми дойде наум. Показа ми нещо, но така и не го погледнах.
— А е трябвало. Винаги трябва да гледаш.
— Не съм си и представял, че може да ви се пътува.
— О, няма никакво значение. Пък и нищо не се случва през уикенда на Четвърти юли. Нали затова и японците нападнаха Пърл Харбър през уикенд. Знаели са, че всички ще са заминали нанякъде.
— Защо не можех и аз да заведа Мери някъде.
— По-нататък може и това да успееш да направиш. Искам обаче да си напънеш докрай мозъка и да разбереш къде е Тейлър.
— Защо? Толкова ли е важно?
— Много важно е. Само че засега нищо повече не мога да ти кажа.
— В такъв случай наистина ще направя всичко възможно да го открия.
— Ако успееш, току-виж тази ти работа тук станала излишна.
— Щом така стоят нещата, ще положа максимални усилия, сър.
— Браво, момчето ми. Сигурен съм, че ще се постараеш, Итън. И щом го намериш, ми се обади — независимо колко е часът.
Тринадесета глава
Винаги съм се чудил на ония, които твърдят, че не им оставало време за мислене. На мен лично мислите ми текат по два канала. Установил съм, че меренето на зеленчуци, приказките с клиентите, кавгите и обичта с Мери, разправиите с децата — нито едно от тях не пречи на постоянно присъстващия втори пласт от мисли, въпроси, предположения. И съм почти сигурен, че и с всеки друг е така. Излиза, че да нямаш време за мислене, значи да нямаш желанието да размишляваш.
И вероятно нямах друг избор, след като навлязох в онази особена, непозната територия. Въпросите сами ми се навираха и настояваха да им обърна внимание. Тъй нов беше този свят за мен, че си блъсках главата по въпроси, които по-старите му жители сигурно са разрешили и махнали от съзнанието си още през детските си години.
По едно време си представях, че щом задвижа даден процес, ще мога да го контролирам през цялото време, та дори и да го спра, ако река. Но в мен вече се зараждаше ужасяващото убеждение, че един такъв процес може да се превърне в нещо самостоятелно, едва ли не в човешко същество със собствени цели и средства, почти независимо от създателя си. След което ме загложди друга мисъл. Аз започнах ли го наистина, или само не му се противопоставих? Дори да го бях задвижил, не бях ли и самият аз задвижен? Но веднъж излязъл на дългия път, оказа се, че по него няма нито пресечки, нито разклони — никаква възможност да избираш.