Зимата на нашето недоволство

— Ами, опитай се, пък дано успееш. Подскача като монета в дайре.

— Мога да ти донеса сандвичите на бойния ти пост, Джои.

— Току-виж и дотам е опряло.

— Днес е мой ред да плащам — рекох.

— Окей.

Пресякохме заедно улицата и влязохме в страничната.

— Звучиш ми тъжен, Джои.

— Тъпо ми е. Писна ми от хорските пари. Имам среща със страхотна мацка за уикенда, но толкова ще съм скапан, че няма да ми се оправи настроението. — Напъха обвивката на една дъвка в ключалката, каза „довиждане“ и затвори вратата. Аз я бутнах да се отвори.

— Джои, в крайна сметка да ти нося ли сандвич?

— Благодаря. Няма нужда — провикна се той от мрачната, воняща на подова смазка вътрешност. — Виж, за петък, събота сигурно ще ми потрябва.

— Не затваряте ли на обед?

— Нали ти казах. Банката затваря, но не и Морфи.

— Обади ми се, като огладнееш.

— Благодаря… много благодаря, господин Холи.

Нямах какво да кажа на войските ми по стелажите тази сутрин освен: „Добро утро, господа. Свободно.“

Секунди преди да стане девет, въоръжен с престилката и метлата, бях вече отпред и премитах тротоара.

Господин Бейкър е тъй редовен, че направо го чуваш как тиктака, и съм сигурен, че в гърдите му има часовников механизъм. Осем и петдесет и шест, петдесет и седем — ето го, задава се по „Брястова“; осем и петдесет и осем — пресича; осем и петдесет и девет — вече е пред остъклената врата, където аз го пресрещам с метла в ръката:

— Господин Бейкър, налага се да поговорим.

— Добрутро, Итън. Ще ме изчакаш ли само за минутка? Влизай, влизай.

Последвах го и — точно както го описваше Джои — попаднах на религиозна церемония. Всички застанаха едва ли не „мирно“ в мига, в който голямата стрелка се изправи вертикално и посочи, че е девет. Откъм огромната блиндирана врата на трезора се чу щракане и жужене. След това Джои набра магическите числа и завъртя колелото, което издърпа резетата. Светая светих се отвори бавно и тържествено и господин Бейкър прие почетния караул на строените пари. Самият аз стоях от другата страна на парапета като смирен вярващ, чакащ да получи светото причастие.

Господин Бейкър се извърна:

— Кажи, Итън. С какво мога да съм ти полезен?

— Налага ми се да проведа с вас конфиденциален разговор, а не мога да оставя магазина.

— Не може ли да изчака?

— Боя се, че не.

— Трябва да си назначиш помощник.

— Знам.

— Ще дойда след минутка. Някаква вест от Тейлър?

— Засега не. Но съм пуснал пипала.

— Ще направя всичко възможно да дойда.

— Благодаря, сър. — Убеден бях, че ще намине.

Така и стана, след по-малко от час, при което изчака и последния купувач да излезе.

— Добре. Казвай сега какво има, Итън.

— Господин Бейкър, когато човек отиде на лекар, адвокат или поп, съществува едно правило за тайна. Важи ли то и за банкерите?