Бранителката на портата

— Къде отиваме? — пита Луиса и се обръща назад към постройката, в която са стаите ни.

Той поема по същата каменна пътека, която вчера следобед ни отведе до горичката.

— В покоите на Соня.

— Които са? — подсказва му Луиса.

— Които са — продължава изречението Димитри — в друга сграда, а не в онази, в която сме настанени ние.

Луиса винаги е проявявала нетърпение, що се отнася до получаването на информация, ето защо съм приятно изненадана, когато тя само въздиша и насочва поглед към ширналите се до самото море поля.

Небето е все същото — невероятно дълбоко и светлосиньо, каквото е всеки ден, откакто сме на острова, и аз се питам дали този цвят няма завинаги да остане в паметта ми с наименованието „островитянско синьо“. Продължаваме да вървим и стигаме до мястото, където Димитри ме дръпна встрани и ме поведе към горичката. Ала този път не се отклоняваме дори когато пътеката започва да се спуска стръмно надолу към океана.

Както забелязах и вчера, тази част на острова е безлюдна. Дълго време не срещаме и помен от заслон и аз започвам да се питам дали пък Старейшините не държат Соня в пещера; в същия миг обаче съзирам малка каменна постройка на края на една скала високо горе пред нас.

Без да искам, пускам ръката на Димитри и се спирам. Взирам се в постройката, която сама по себе си е истинско чудо — толкова прецизно е кацнала на самия ръб на скалата.

Димитри проследява погледа ми и взема ръката ми в своята.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда, Лия.

Луиса обръща глава към него, а екзотичните черти на лицето й се разкривяват от ярост.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда ли? Ами че… кацнала е на самия край на света! Тутакси се сещам за думата „отблъскваща“!

Той въздъхва.

— Признавам, че оттук сградата изглежда… неприветлива. Но разполага с всички удобства на Светилището. В нея се извършват някои обреди и ритуали, които изискват уединение и спокойствие, като например тези, с които прогонваме Душите. Това е.

Невъзможно ми е да обясня защо снощи успях да посетя бодната леля Абигейл, без да пророня и сълза, а сега сълзите напират в очите ми. Може би просто не ми се вярва, че по силата на пророчеството Соня е била взета и запокитена на това място, без приятелите й да проявят капка обич и загриженост за нея. Тази несправедливост ме кара да вия и да крещя на вятъра, но вместо това аз извръщам поглед от Димитри и се взирам във водата, като се опитвам да се успокоя.

Само след миг усещам лекия допир на Луисините пръсти върху ръката си.

— Ела, Лия. Отиваме заедно.

Кимам с глава и се връщам на пътеката, механично поставям единия си крак пред другия, докато най-после се приближаваме до постройката и аз виждам, че тя не се състои само от една стая. Представлява малка къща — много по-малка от Светилището, в която липсва откритият коридор, ала е съградена от същия син камък и има същия бакърен покрив.