Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Разбира се — каза Лесли и примижа на слънцето. — И затова я взимат с лимузина, за да не забележи никой, че е инкогнито.
Няколко ученици зяпаха лимузината. Дори Синтия и приятелката й Сара стояха на стълбите и се пулеха. Но не в лимузината, а вдясно от нея.
— А пък аз си мислех, че вечната зубрачка не се занимава с момчета — каза Сара. — И особено с такива великолепни екземпляри.
— Може би й е братовчед. Или брат — каза Синтия.
Сграбчих ръката на Лесли. Там, в училищния ни двор, действително стоеше Гидиън съвсем небрежно с тениска и дънки. И говореше с Шарлот.
Лесли веднага се досети.
— Мислех, че косата му е дълга — каза с укор в гласа.
— Такава е.
— Полудълга е. Има разлика. Много е яко.
— Тоя е обратен. Залагам петдесет лири, че е обратен — каза Гордън. Той подпря ръката си на рамото ми, за да може да вижда по-добре между двете ни със Синтия.
— О, боже, докосва я! — каза тя. — Той хваща ръката й!
Усмивката на Шарлот ясно можеше да се види чак оттук. Тя не се усмихваше често (ако се изключеше извиването на устните й в стил Мона Лиза), но когато го направеше, изглеждаше възхитително. Имаше дори трапчинка, която в такива моменти се забелязваше. Гидиън също нямаше как да не я забележи и със сигурност в момента я смяташе за всичко друго, но не и за обикновена.
— Той милва бузата й!
О, боже мой. Наистина! Пробождането, което усетих, не можеше да бъде игнорирано.
— А сега ще я целуне!
Всички затаихме дъх. Действително изглеждаше така, сякаш Гидиън ще целуне Шарлот.
— Но само по бузата — каза Синтия с облекчение. — Явно все пак й е братовчед. Гуени, моля те кажи, че й е братовчед.
— Не — казах. — Те не са роднини.
— И не е обратен — каза Лесли.
— Хващаме ли се на бас? Само погледни пръстена му с печат!
Шарлот още веднъж дари Гидиън със сияйна усмивка и с наперена крачка се отдалечи. Явно отвратителното й настроение бе изчезнало.
Гидиън се обърна към нас. Наясно бях каква гледка представлявахме: четири момичета и Гордън, стоящи на стълбите, зяпащи и хилещи се.
Познавам момичетата като теб.
Точно според очакванията му. Страхотно.
— Гуендолин! — извика Гидиън. — Ето те и теб най-сетне!
Всеобщо поемане на въздух от Синтия, Сара и Гордън. И за да съм честна, дори и от мен. Само Лесли запази самообладание и ме бутна леко напред.
— Побързай. Лимузината ти те очаква.
Докато слизах по стълбите, усещах погледите на другите, забити в гърба ми. Сигурно бяха зяпнали с широко отворени усти. Гордън със сигурност.
— Здравей — казах, когато стигнах до Гидиън. Нищо повече не можа да излезе от устата ми. На слънчевата светлина очите му бяха още по-искрящозелени от обикновено.
— Здравей. — Сякаш ме огледа малко по-обстойно. — Да не си пораснала за една нощ?
— Не. — Придърпах сакото над гърдите си. — Униформата ми се е свила.
Гидиън се усмихна, после погледна над рамото ми.
— Това приятелките ти ли са, там горе? Мисля, че едната всеки момент ще припадне.
О, боже мой.
— Това е Синтия Дейл — казах без да се обръщам. — Тя страда от повишено ниво на естрогена*. Ако проявяваш интерес, мога да ви запозная.
* Женски полов хормон, свързан със сексуалното поведение на жените. — Бел. прев.
Усмивката на Гидиън стана още по-широка.
— Може би по-късно ще се върна на предложението ти. Хайде! Днес имаме още много неща за вършене.
Той ме хвана за ръката (от стълбите се чу силно квичене) и ме поведе към лимузината.
— Ще трябва единствено да пиша домашните си. През 1956 година.
— Плановете се промениха. — Гидиън ми отвори вратата на колата. (От стълбите се разнесе колективно изпискване). — Ще посетим твоята прапрабаба. Тя изрично попита за теб. — Той постави ръката си на гърба ми, за да ми помогне при влизането в колата. (Повторно изпискване от стълбите).
Отпуснах се на задната седалка. Срещу мен вече ме очакваше позната, закръглена личност.
— Здравейте, господин Джордж.
— Гуендолин, смелото ми момиче, как си днес? — Темето му блестеше без конкуренция.
Гидиън се настани до него.
— Ъъъ, добре, благодаря.
Изчервих се, защото си спомних каква жалка картинка представлявах вчера вечерта. Но поне Гидиън не направи някой отвратителен коментар. Държеше се, сякаш нищо не се е случило. — Та какво е това с прапрабаба ми? — попитах бързо. — Това не го разбрах.
— Да, и ние не го разбрахме напълно — каза въздишайки Гидиън.
Лимузината потегли. Устоях на желанието си да погледна приятелите си през задното стъкло.