Войната на Калибан

— Така че вместо да те пратя вкъщи, ще те оставя в екипа ни тук. Ще получиш шанс да поправиш нанесените от теб вреди.

За първи път, откакто бе влязла, Боби погледна Торсън в очите.

— Защо съм тук? — попита тя.

Намекът за усмивка изчезна от лицето на мъжа и бе заместен от също толкова слабо мръщене.

— Моля?

— Защо съм тук? — повтори тя, като си мислеше за времето след дисциплинарната комисия. Мислеше колко ще е трудно да получи отново назначение на Ганимед, ако Торсън не я върне на Марс. Ако той не го стореше, дали щяха да ѝ позволят да подаде оставка? Просто да напусне корпуса и да си купи билет за където пожелае? Мисълта, че няма да е вече пехотинец, я натъжи. Това бе първото наистина силно чувство, което бе изпитвала от известно време насам.

— Защо си… — започна Торсън, но Боби го прекъсна.

— Явно не за да говоря за чудовището. Честно казано, ако съм тук само като експонат, мисля, че предпочитам да ме пратите у дома. Има някои неща, които бих могла да свърша…

— Ти си тук — каза Торсън и гласът му се стегна, — за да правиш точно каквото ти кажа и точно когато ти кажа. Ясно ли е, войнико?

— Да — отвърна Боби, усещайки как водата се плъзга покрай нея. Тя беше камък. Нищо не можеше да я помести. — А сега трябва да вървя.

Обърна се и излезе толкова бързо, че Торсън не успя да вземе последната дума. Докато вървеше към изхода, видя Мартенс да сипва сметана на прах в чаша кафе в малкия кухненски бокс. Той също я видя.

— Боби — повика я Мартенс. През последните няколко дни бе станал доста по-фамилиарен с нея. Обикновено тя би сметнала, че това е подготовка за романтична или сексуална увертюра. Но при Мартенс бе сигурна, че е просто още един негов инструмент в комплекта му за „поправка на прекършени пехотинци“.

— Капитане — отзова се тя. Спря. Чувстваше как входната врата я притегля с нещо като психична гравитация, но Мартенс винаги се бе държал добре с нея. Пък и имаше странното предчувствие, че никога вече няма да види някого от тези хора. Протегна му ръка и когато той я хвана, каза: — Тръгвам си. Няма да се налага да си губите повече времето с мен.

Той ѝ се усмихна с тъжната си усмивка.

— Макар да нямам чувството, че съм постигнал нещо, не смятам, че съм си губил времето. Като приятели ли се разделяме?

— Аз… — поде тя, но после трябваше да млъкне, за да преглътне буцата в гърлото си. — Надявам се станалото да не съсипе кариерата ти или нещо такова.

— Това не ме тревожи — увери той гърба ѝ. Тя вече излизаше през вратата. Не се обърна.

В коридора Боби извади терминала си и се обади на номера, който ѝ бе дала Авасарала. Отсреща моментално се включи гласовата поща.

— Добре — каза Боби, — ще приема онази работа.