Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
Един ден се събуди и не започна да пищи веднага. Това беше краят на посещенията й в Страната на облаците. Въпреки това продължаваше да сънува. В тези сънища родителите й бяха
(нищо те бяха нищо напълно нищо)
А Бъстър беше
(кученце главученце?)
(нищо нищо нищо)
Сара се събуди разтреперана и не искаше да повярва, разтреперана и невярваща.
Но поне беше в пълно съзнание. Една полицайка седеше на стола до леглото й и й задаваше въпроси. Името й беше Кати Джоунс и изглеждаше мила, но въпросите й бяха объркващи.
— Сара — започна тя, — знаеш ли защо майка ти е наранила баща ти?
Детето се намръщи на полицайката.
— Защото Странника я накара — отвърна тя.
Кати също се намръщи.
— Какъв Странник, скъпа?
— Странника, който уби Бъстър. И изгори ръката ми. Той накара мама да нарани татко, а после и себе си. Каза им, че ще ме измъчва, ако не го направят.
Кати се опули объркана срещу Сара.
— Да не би да ми казваш, че е имало някого в къщата ви, скъпа? Някой, който е накарал майка ти да стори тези неща?
Детето кимна.
Кати се облегна на стола си, чувстваше се неудобно.
Какво, по дяволите?
Тя знаеше, че криминолозите огледаха къщата на Лангстром и не намериха нищо, което да доказва, че не става въпрос за убийство— самоубийство. Имаше бележка от майката, която заявяваше: „Съжалявам, грижете се за Сара“. Също така отпечатъците на Линда бяха намерени на няколко изобличаващи места, като ножовката, с която беше обезглавено кучето, врата на съпруга й и на пистолета, който беше използвала, за да се застреля.
Намериха и антидепресанти, които беше приемала. Нямаше следа от влизане с взлом, Сара беше оставена жива, така че ако приличаше на куче и лаеше като куче… Детективите бяха помолили Кати да разпита детето, за да потвърдят предположенията си. Тук ставаше въпрос за нещо различно.
Какво да правя?
Отново чу гласа на Рики в главата си.
Просто запиши показанията й. Затова си тук. Запиши ги, дай ги на детективите и продължи напред. Останалото не е твой проблем.
— Кажи ми всичко, което си спомняш, Сара.
Полицайката напусна стаята й.
Тя не ти вярва.
Сара осъзна това на половината на разказа си. Възрастните смятаха, че децата не знаят нищо. Грешаха. Сара знаеше кога не я слушат внимателно. Кати беше мила, но не й вярваше за Странника. Намръщи се. Не, не беше точно така. Изглеждаше сякаш… какво? Сара обмисли нюансите за момент.
Сякаш не смята, че лъжа… но не мисли, че думите ми са истина.
Сякаш съм
(луда).
Сара се отпусна в болничното си легло и затвори очи. Усещаше напиращата като черни коне болка. Коне, които галопираха в душата й с грозни писъци, а копитата им надигаха искри, които се забиваха в сърцето й.
Понякога болката й беше остра. Не беше просто наболяване или страничен шум. Беше като отворена рана, като открит нерв.
Беше като поглъщащ я мрак, който я караше да желае смъртта. В тези моменти просто лежеше в мрака и се опитваше да накара сърцето си да спре. Веднъж мама й разказа приказка за това. За някакви мъдри хора в древен Китай, които изкопавали гробовете си, сядали до тях и умирали по силата на волята си. Сърцата им спирали и те се катурвали в очакващата ги пръст.
Сара се опитваше да стори това, но независимо колко много се концентрираше и колко силно желаеше това, не можеше да умре. Продължаваше да диша, а сърцето й да бие и — което беше най-зле — да изпитва болка. Болка, която не искаше да си отиде, нито пък да намалее.
Не можеше да умре, затова просто се свиваше в леглото си и плачеше, без да издава звук. Плачеше ли, плачеше, часове наред. Плачеше, защото разбираше, че мама, татко и Бъстър ги няма и нямаше да се върнат. Никога.
След тъгата дойдоха гневът и срамът.
Ти си на шест! Не бъди такава ревла!
За съжаление, наоколо нямаше възрастен, който да й каже, че няма проблем да плаче, щом е на шест, затова тя се свиваше в мрака и се опитваше да умре, плачеше и се мъмреше за всяка сълза.
Кати не й вярваше, Кати смяташе, че е куку. Това й носеше различна болка.
Караше я да се натъжава и разгневява. Но най-много от всичко се чувстваше самотна.
Кати седеше в патрулната кола и гледаше през прозореца. Партньорът й Рики Сантос пиеше млечен шейк.
— Историята на хлапето май те тревожи, а? — попита я той.