Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
1затеб2замен, скъпа.
Защо, Мат? Вече се помирих с Алекса. Защо не мога да се помиря и с теб? Защо не мога да забравя?
Той поклаща глава.
Защото това си ти. Трябва да разбереш. Така си устроена, така те е направил Бог или който там е отговорен за тези работи.
Прав е, разбира се. Това е истина, която е характерна за всичко: дневника на Сара, 1затеб2замен, бъдещето. Това е едно от нещата, които ме карат да продължавам напред и да се справям със страховете си: желанието да разбера как приключва историята. Тази на Бони, на следващата жертва. Която и да е тя.
Ами моята история?
Куантико. Вторият слон в средата на моята стая. Появява се веднага след като помислям за него — с тъжни очи, умен. Погалвам сивата му кожа и осъзнавам какво ме безпокои.
Че това въобще не ме безпокои.
Осъзнавам, че ми предлагат бонбонче, защото лицето ми няма да изглежда добре на плакат. Осъзнавам, че съм готова да се разделя с единственото семейство, което ми е останало, да сложа край на новата и изпълнена с възможности връзка с Томи и да изоставя тази къща и всички спомени завинаги… и имам чувството, че това е прекрасна възможност.
Само при мисълта, че ще изоставя приятелите и живота, който познавам, трябва да ме разкъсва отвътре. Вместо това имам смесени чувства. Защо?
В интерес на истината нещата започнаха да се оправят. Почистването на вещите на Мат и Алекса е истински прогрес. Липсата на кошмари е прогрес. Споделянето на дори малка част от мен с друг мъж, който не е Мат, е прогрес. Защо тези неща не ме трогват повече?
Просветлението ми убягва засега, но осъзнавам, че най-накрая съм намерила неудобството, което търсех. Може би се заблуждавам. Може би онова, което смятам за емоционално израстване, е просто способността ми да продължавам да вървя напред въпреки недостатъците ми.
Може би онези части от мен, които са предназначени да изпитват по-дълбоки чувства, са били неимоверно повредени.
Това не обяснява алкохола, нали?
Време е да разкарам слона оттук. Той напуска кротко, но ме гледа с неговите мъдри и тъжни очи, които ми казват: „Истина е, ние, слоновете, имаме дълга памет, която подхожда на дългите ни хоботи, но без бивните, макар че зъбите на спомените могат да бъдат много дълги“.
Облизвам собствените си зъби и търся задоволството, но веднага разбирам, че то и сънят са си отишли за тази вечер.
Задоволство…
Почакай, слоне — изревавам аз. — Върни се.
Прави го, защото в крайна сметка е моят слон. Поглежда ме с търпеливите си очи.
Току-що осъзнах защо. Заради прогреса, който постигнах… все още не съм щастлива. Знаеш ли?
Докосва ме с хобота си. Гледа ме с мъдрите си и тъжни очи. Знае.
Не съм нещастна и нямам желание да се самоубия, но това не означава, че съм щастлива.
Спомените, да — казват мъдрите и тъжни очи на слона, — зъбите на спомените могат да бъдат много дълги.
Така е — мисля си аз, — а зъбите на щастливите спомени са най-дълги.
Това е проблемът: познавала съм истинско щастие. Истинско и задоволително до мозъка на костите щастие. Вече не е достатъчно просто да се чувствам „добре“. Сякаш съм била на някакъв наркотик, който е карал света да блести, и сега, след като съм го спряла, съм в абстиненция, и не че светът е лош, но не иска да блести, мамка му.
Не съм уверена, че Томи, Елейна, Кали, Р-А-Б-О-Т-А-Т-А или дори Бони ще ме направят отново щастлива по този начин. Ценя всички тях, но не вярвам, че притежават способността да запълнят празнината и да върнат обратно блясъка. Знам, че това звучи грозно и егоистично, но е самата истина.
Затова Куантико ми се струва като добра идея. Ядрена промяна с ядрен облак от „различие“, от каквато вероятно имам нужда. От сурова и брутална почивка, която да разтресе основите и гредите ми.
Слонът се затътря бавно, без да го моля. Мога да говоря безсрамно с метафори, когато глътна малко текила.
Слоне — мисля си, — твоето име е „He-Радост". Или може би „He-Блясък“.
Куантико ще реши ли проблемите ми?
Кой да знае, мамка му? Пуши ми се цигара.
Въздишам и си налагам да се осъзная. Време е да оставя настрана личните си терзания и да се заема с професионалните. Подходът е доста стар, но изпитан. Не блести, но гарантирано изгонва слоновете, които ме терзаят.