Лицето на смъртта

Заеби — помислих си.

Грабнах бутилката, платих я, без да поглеждам касиера в очите, и се забързах към дома си.

Там прекарах около десет минути, облегнала брадичка в ръката си и с насочен в бутилката поглед. Чудех се дали ще се превърна в поредното клише. Дали щях да последвам примера на чичо Джо, да бъда ябълката, която не пада по-далеч от дървото.

Не — казах си. — Никой не съжаляваше чичо Джо. Теб ще те съжаляват.

Текилата влизаше добре, на вкус беше добре, хареса ми.

Не се напих. Просто ме… замая. Не съм стигала по-далеч.

Проблемът, мисля си сега, докато си наливам два пръста в чашата, е, че поддържам този навик дори когато агонията от загубата на семейството ми намаля. Сега ми помага за страховете ми и в моментите, когато съм подложена на голямо напрежение. Опасността е, че не пия, защото го искам, а защото имам необходимост да го правя. Наясно съм, че навикът ми не е от най-здравословните.

— За рационализацията — измърморвам и вдигам тост.

Изпивам чашата на екс. Имам чувството, че по гърлото ми потича разредител за боя или огън, но чувството е приятно. То изгонва напрежението и почти веднага ме изпълва със задоволство. Това е смисълът. Винаги съм смятала, че задоволството е много по-трудно за постигане от радостта. При мен чаша текила прави чудеса.

— Хосе Куерво, да-до-до-до-да-да — запявам шепнешком.

Обмислям да си сипя втора чаша, но се отказвам. Слагам капачката на бутилката и я прибирам в шкафа. Изплаквам чашата, за да се отърва от всякаква остатъчна миризма. Още притеснителни знаци, знам: пия сама, прикривам следите си. В крайна сметка трябва да приема, че независимо дали е разумно или не, пиенето ми не е извън контрол и се надявам, че ще се усетя, ако започне да излиза.

Обмислям ситуацията. Защо историята на Сара така ми влезе под кожата? Защо ме обзе нужда да се обърна към услугите на господин Куерво? Да, историята е ужасна, но съм чувала ужасни истории и преди. По дяволите, самата аз съм преживявала такива. Защо тази ме разтърси толкова силно?

Бони вече се сети за причината: защото Сара е Бони, а Бони е Сара. Бони е художничка, а Сара писателка, двете са изгубили родителите си, двете са мрачни и повредени. Ако Сара е обречена, такава ли е и Бони? Точно тези прилики подклаждат страховете ми. Страхът е най-големият ми враг през последните няколко дни.

Страховете ми за Бони се поуспокоиха, след като разговарях с Елейна. Страхът ми причинява доста неудобства, когато ме навести. Става ми трудно да дишам. Заключвам вратата на банята, свивам се на пода с ръце около коленете и започвам да се треса от паника.

Един психиатър би нарекъл това посттравматичен стрес. Предполагам, че би бил прав. Но нямам никакво желание да говоря с такъв. Смятам да се справя сама и се надявам да не прецакам Бони, докато се опитвам да го направя.

Разбрах, че в подобни моменти е добре да мисля за нещо друго, каквото и да било. Онова, което ми хрумва сега, не е особено полезно.