Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
— Четири.
Времето спря. Не просто се забави… направо замръзна. Линда се вледени. Чувстваше се хваната в капан.
Проблясък.
Сам на пода.
Проблясък.
Сам в обятията й.
Проблясък.
Сам затваря телефона. Лицето му е пребледняло. Поглежда я. „Дядо е починал. “ Сълзи, Сам е в обятията й.
Проблясък.
Сам върху нея, погледът му е смесица от любов и лъст, а лицето му е изкривено от удоволствие. Моли го да издържи само още секунда, още секунда, още секунда…
Това беше онзи момент, осъзна Линда, в който стоиш на ръба на бездната до оргазма, стягаш се и се подготвяш за предстоящата детонация и ослепителната светлина. Онзи момент, в който спираш да дишаш, а сърцето ти застива между живота и смъртта.
Проблясък.
Сара.
Сара се смее.
Сара плаче.
Сара живее.
О.
Боже.
Сара.
Благодарение на последния проблясък Линда осъзна, че повече от всичко ще й липсва да обича дъщеря си. Тя беше пронизана от копнеж, който беше съвкупност от всеки друг, който някога беше изпитвала, рисувала или скулптирала.
Ако болката беше дъжд, това беше океан.
Излезе от нея под формата на вой. Не можеше да се контролира. Изскочи от нея. Такъв пронизителен писък, който можеше да накара птиците да спрат да летят.
Дори Странника се намръщи, като го чу. Той беше като силна плесница за него.
СараСамСараСамСараСам…
Проблясък.
Изстрелът прозвуча в стаята като приглушена гръмотевица. Сара спря да се клати за момент.
Лявата част на лицето на Линда експлодира.
Тя беше сгрешила.
Последната й мисъл не беше за смъртта.
Беше за любовта.
Здравей, пак съм аз. Днешната Сара. Смятам да пиша за миналото, след което да си почивам малко и да се връщам в настоящето. Това е единственият начин да успея да се справя с това.
Относно майка ми — може би последната й мисъл е била за страх, може да не е била за нищо, не знам. Няма откъде да науча каква е истината. Тя беше там, татко беше там и аз бях там, тези неща са истина. Той ги накара да се избият, докато гледам, това също е истина. Дали наистина мама беше толкова благородна, страдаща и самотна накрая? Не знам.
Но така или иначе и ти няма откъде да знаеш дали е така или не.
Знам обаче, че майка ми имаше много любов в себе си. Тя обичаше да казва, че семейството й е част от нейното изкуство. Казваше, че без мен и татко пак щяла да рисува, но всички цветове щели да бъдат в тъмни тонове.
Ще ми се да мисля, че в последния си миг е била сигурна, че с действията си ще ме спаси, защото наистина така стана, независимо от случилото се по-късно.
Не знам дали последната й мисъл е била за любов.
Но последната й постъпка беше.
23
ЗАТВАРЯМ ДНЕВНИКА НА САРА с трепереща ръка и поглеждам часовника. Три часа сутринта е.
Нуждая се от почивка. Едва в началото на историята й съм, а вече се чувствам съсипана и изнервена. Тя не излъга, наистина има дарба. Писането й е прекалено живо. Щастието, на което се е радвала в началото на детството си, контрастира на горчивия хумор във въведението й. Това ме натъжава и ме кара да се чувствам мръсна. Разтърсена.
Как го нарече тя? Пътуване до извора.
Мога да си го представя в главата си. Отвратителна пълна луна в небето и мрачни създания, които пият лоша вода…
Потрепервам, защото усещам надигащия се в мен страх. Лоши неща са се случили със Сара, лоши неща като тези, които се случиха и с Бони…
Поглеждам осиновената си дъщеря. Заспала е дълбоко, лицето й е спокойно, прегърнала ме е през корема. Освобождавам се от нея, като вдигам ръката й със същата нежност, с която бих хванала и пуснала навън калинка. Устата й се отваря, но после се свива и продължава да спи.
В началото се будеше от най-малкото движение. Фактът, че вече продължава да спи, ме кара малко да се успокоя. Оправя се. Все още не говори, така е. Но наистина се оправя. Моята работа е да я опазя жива…
Измъквам се от леглото, излизам на пръсти от стаята, слизам по стълбите и отивам в кухнята. Бъркам в шкафа над хладилника и намирам най-черната си тайна. Бутилка текила. „Хосе Куерво“, мой приятелю, точно както се пее в песента.
Поглеждам я и си мисля: Аз не съм алкохоличка.