Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Едно-единствено легло с кръв по него. Кръв по възглавницата, по чаршафите и дори по емайлирания метал на таблите. Розови парцали в леген. Полуразвит бинт на пода. Сестрата се суети над леглото и се обръща, за да погледне Вернер смръщено. Извън кухнята тя е единствената жена в школата.
— Защо толкова много кръв? — пита Вернер.
Тя поставя четири пръста пред устните си. Чудейки се сигурно дали да каже или да му спести истината. Обвинение, примирение или съучастие.
— Къде е той?
— В Лайпциг. На операция.
Сестрата неволно докосва едно от кръглите бели копчета на униформата си; пръстът й трепери. Иначе се държи строго.
— Какво е станало?
— Ти не трябва ли да си в столовата?
С всяко примигване пред очите на Вернер се нижат хора от детството му: уволнени миньори, влачещи се из задънените улици, мъже с куки вместо пръсти и празнини вместо очи; вижда Бастиан над димяща река, под валящ на парцали сняг: „Фюрер, народ, Отечество. Закали тялото, закали душата си.“
— Кога ще се прибере?
— О — казва тя; възможно най-мекият отговор. Клати глава.
Синя сапунерка на масата. Над нея — портрет на някой вече забравен офицер в лющеща се рамка. Бивше момче, пратено да умре, и минало на бегом през школата.
— Школник?
Налага се Вернер да седне на леглото. Лицето на сестрата като че ли се вижда от няколко различни гледни точки, маска върху маска върху маска. Какво ли прави в момента Юта? Бърше нослето на някое ревящо новородено, събира вестници, слуша лекции от военни милосърдни сестри, плете поредния чорап за фронта? Моли се за него? Вярва му? „Само да знаеш какво е тук…“ — казва й той мислено.
Мило мое момиченце,
Съкилийниците ми са добри хора като цяло. Разказваме си смешки. Ето една: каква е сутрешната гимнастика на Вермахта — вдигаш ръце над главата си и оставаш в това положение. Ха-ха. Моят добър приятел се съгласи да ти донесе писмото, въпреки че се излага на голям риск. Много приятно е да излезеш за малко от „странноприемницата“. В момента строим път и работата не е лоша. Заяквам с всеки изминал ден. Днес видях дъб, преструващ се на кестен. Май се казва „кестенов дъб“. Като се върна, трябва да попитам ботаниците в нашата градина.
Надявам се, че вие с мадам и Етиен ще продължите да ми изпращате неща. Казват, че ще ни позволят по колет на човек, тъй че все нещо може и да достигне в крайна сметка. Надали ще ми позволят да имам инструменти, но ще е чудесно, ако стане. Няма да повярваш колко е красиво тук, chérie, и колко далеч сме от всякакви опасности. Нито за миг не се тревожи за мен.
Папà.
Кухината
Лято е и Мари-Лор седи в алкова зад библиотеката с мадам Манек и Лудия Аролд Базен, който иззад медната си маска и с уста, пълна със супа, казва:
— Искам да ви покажа нещо.
Води Мари-Лор и мадам Манек по път, който Мари-Лор мисли за улица „Бойе“, но всъщност е улица „Винсет дьо Гурней“ или улица „От Сал“. Стигат основите на крепостните стени и завиват вдясно, по уличка, през която Мари-Лор до този момент не е минавала. Слизат две стъпала надолу, мушкат се през завеса от надвиснал бръшлян и мадам Манек казва:
— Аролд, къде ни водиш?
Уличката все повече и повече се стеснява, докато се налага да вървят един зад друг, притиснати от двете страни от стени, и накрая спират. Мари-Лор усеща как отвесната каменна зидария почти стърже раменете им; нагоре стените като че ли нямат край. Ако уличката изобщо съществува на макета, то пръстите й досега не са я откривали.
Аролд тършува из мръсните си панталони, дишайки тежко иззад маската. Там, където трябва да се намират бойниците, от лявата им страна, се чува отключване на брава и изскърцване на портичка.
— Пази си главата — казва той и й помага да мине. Те предпазливо слизат в тясно, влажно пространство, което определено мирише на море. — Под крепостната стена сме. Двайсет метра гранит има над главите ни!
Мадам казва:
— Пфу, Аролд, тук е направо като в гробище.
Но Мари-Лор продължава напред, хлъзгайки се по наклонения под, докато обувките й изведнъж подгизват.
— Пипни тук — казва Аролд Базен, кляка и поставя ръката й върху извита стена, цялата покрита с охлюви. Стотици. Хиляди.
— Боже, колко са много — тихичко казва тя.
— Нямам представа защо се събират тук. Сигурно да се пазят от чайките. Ето, пипни това, чакай да го обърна. — Стотици свити крачета, като микроскопични крикове, под твърда рогова черупка: морска звезда. — Тук пък е пълно със сини миди. А тук има един мъртъв рак, пипна ли щипките му? Внимавай, пази си челото!