Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Скай, седни. Всичко е наред — в безопасност си. Просто седни долу, за бога!

— Кой си ти, по дяволите?

Мъжът стисна ръцете й над лактите и я повдигна във въздуха. Тя беше изподрала лицето му и то кървеше. Скай трепереше неконтролируемо. Това лице й беше познато отнякъде. Не знаеше откъде, не познаваше мъжа, но имаше чувството, че вече го е виждала.

— Ще седнеш, нали? — повтори тихо той, после докосна едната си страна и се загледа в кръвта по пръстите си.

Главата на Скай клюмна. Гърлото я болеше от викане. Стомахът й се свиваше и тя повърна във водата. Не му вярваше, но нямаше друг избор, освен да му се подчини. Беше пила и нямаше сили да се съпротивлява. Отчаяно се нуждаеше от една глътка водка, но беше изпуснала шишето в потока. Мъжът й помогна да седне на дънера. Тялото й се затресе в ридания.

Непознатият бръкна в джоба на панталоните си и измъкна носна кърпа.

— Вземи — каза и й я подаде.

Скай поклати глава, отвори широко очи и се огледа за бутилката. В крайна сметка може да не я беше изпуснала във водата.

— Няма я вече — каза мъжът. — Видях я как потъва в потока.

Скай отчаяно го погледна. Откъде знаеше какво търси?

Кръвта се стичаше по страните му. Тя закри лице с длани и простена.

— Да се махаме оттук — предложи той и й подаде ръка да стане.

— Защо ми изглеждаш толкова познат? — попита колебливо тя.

— Преди няколко вечери те видях в бара на хотела. Беше там заедно със съпруга си.

Скай се втренчи в него. Не, не беше това. Познаваше това лице. От дълго време. Сега мъжът беше по-възрастен, но тези сини очи… квадратната челюст, правия нос… Тя примигна, опитвайки се да си спомни.

— Не — каза накрая. Все още се страхуваше от него, но нещо в погледа му й казваше, че той няма да я нарани. Пое протегнатата ръка и той внимателно й помогна да стигне до брега.

Стъпи на твърда земя, но имаше чувството, че небето кръжи над главата й. Олюля се.

— Скай, знам, че точно в този момент едва ли ще ме чуеш — рече дрезгаво той.

— Напротив, чувам те.

— Не, грешиш. Пияна си. Но по-късно, когато изтрезнееш, искам да си спомниш нещо.

— Не съм пияна — възрази тя.

— О, разбира се, че си. Но утре, когато имаш чувството, че главата ти ще се пръсне от болка, когато започнеш да повръщаш и ти се прииска да умреш, искам да си спомниш едно нещо.

— И какво е то? — Пръстите на ръцете й трепереха.

— Че никога повече не бива да се чувстваш така.

— Недей да…

— Има изход.

Мъжът я гледаше право в очите. Погледът му сякаш проникваше в нея. Прегърна я през раменете и въпреки че гласът му беше дрезгав, звучеше нежно. Непознатият изглеждаше спокоен. Беше сигурна, че го познава отнякъде, но още по-странното беше, че той като че ли я познаваше много по-добре, отколкото тя него. Беше съвсем близо до отговора, но той за пореден път й убягна.