Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Огъста се разхождаше с чаша мартини в ръка. Като вдовица на Хю Ренуик тя беше почетният гост на бала. Спря се пред група млади художници, заприказва се с тях и им каза, че чашата в ръката й някога е принадлежала на именития й съпруг.

— Хю Ренуик е пил от тази чаша? — с благоговение изрече един младеж, облечен — също като Огъста — в костюм, вдъхновен от картината на Пикасо «Герника». Глупавата маска от папиемаше, изобразяваща рога на бик, беше килната на една страна, но костюмът на тореадор му стоеше прекрасно.

— Да — излъга тя. — Бихте ли желали да отпиете глътка от свещения бокал на Хю?

— Ако това ще ме накара да рисувам като него — разбира се! — възкликна младежът, посегна към чашата, хвана я с две ръце и със страхопочитание я поднесе към устните си, опитвайки се да отпие, без да сваля маската от главата си.

— Не мога да ви гарантирам подобно нещо, скъпи — усмихна се кисело възрастната жена. — Сигурна съм, че ако можеше да ни види отнякъде, той щеше да е страшно разочарован, задето сме се облекли като персонажи на Пикасо, вместо като неговите. Знаете, че мъжът ми мразеше Пол.

— Кой Пол? — попита Бикът.

— Пикасо, скъпи — отвърна тя и се озърна за дъщерите си. Клий и Питър бяха наблизо — личеше, че се забавляват. Скай обаче беше изчезнала някъде и Огъста се обезпокои. Погледът й се спря на Саймън. Зет й флиртуваше с една млада сервитьорка по своя пасивно-агресивен начин. Каролайн танцуваше с някакъв мъж, но майка й не можеше да види лицето му.

— Бих се преоблякъл като герой от картина на Ренуик, но за съжаление той е рисувал най-вече пейзажи и жени — оправда се Бикът. — Не ми се искаше да се появявам като хамбар или гола девица.

— Разбира се — усмихна се Огъста, а очите й не се откъсваха от Каролайн.

Тя се извини на събеседника си, отдалечи се от него и потърси по-закътано място, откъдето да може да наблюдава най-голямата си дъщеря. Тази вечер тя изглеждаше невероятно. От нея се излъчваше някаква вътрешна светлина. Кожата й беше свежа като праскова, големите й очи блестяха, бялата рокля й прилягаше чудесно. Сърцето на Огъста отново се сви от познатото чувство на ревност, което беше изпитала в началото на вечерта. Вярно беше, че «Момичето в бялата рокля» — картината, нарисувана толкова скоро след смъртта на онзи нещастен младеж — беше довършила Хю. На Огъста отчаяно й се искаше на последното и най-известно произведение, излязло изпод четката на съпруга й, да беше нарисувана тя, а не дъщеря й.

В един момент тя успя да огледа по-добре мъжа, който танцуваше с Каролайн.

Беше много красив: около метър и деветдесет висок, със силни и широки рамене. Един от пиратите. Беше достатъчно силен физически, за да бъде взет за обикновен работник, но от него се излъчваше небрежна елегантност. Кожата му беше загоряла от слънцето, а очите му бяха невероятно сини. Онова, което шокира Огъста обаче, беше начинът, по който непознатият гледаше дъщеря й: погледът му беше див и жесток, но същевременно в него се четеше копнеж.