Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Дългата верига между двете железа на краката му минаваше през една халка на пода на трюма. Мириамел опъна стегнато единия край, след това намести секача до най-близката брънка на веригата и попита:

— Можеш ли да я подържиш малко?

Монахът кимна и хвана веригата. Мириамел вдигна чука.

— Приличаш на Дейанага Кафявите очи — прошепна Кадрах.

Мириамел се вслушваше в скърцането на кораба — чакаше по-силен шум, за да удари.

— На коя?

— На Дейанага Кафявите очи. — Той се усмихна. — Най-малката дъщеря на Рин. Когато неприятелите му го обкръжили и той легнал болен, тя заудряла по бронзовия му казан с лъжицата си и другите богове дошли да го спасят. Храбра е била.

Корабът се наклони и буретата заскърцаха и затрополиха.

— Очите ми са зелени — каза Мириамел и стовари чука с всичка сила. Ударът й се стори силен като гръмотевица. Сигурна, че Аспитис и хората му вече тичат към трюма, тя погледна надолу. Секачът бе захапал дълбоко, но веригата си беше цяла.

— Проклятие! — задъхано възкликна тя и се ослуша, после пак вдигна чука. Изведнъж й хрумна нещо и Мириамел бързо свали наметалото си, сгъна го няколко пъти и го пъхна като възглавница под веригата. — Дръж — нареди тя и удари отново.

Потрябваха няколко удара, но наметалото заглушаваше шума, макар че правеше и силните удари по-трудни. Най-после желязната брънка се скъса. Мириамел поработи усилено и от другата страна и дори успя да пререже едната страна на веригата на ръцете на Кадрах. Ръцете й пламтяха, вече не можеше да вдигне тежкия чук. Кадрах опита, но беше твърде слаб — удари няколко пъти, без дори да нащърби желязото, и й върна чука.

— Това е достатъчно — каза той. — Едната страна ми стига да съм свободен, и мога да навия синджира около ръката си, за да не вдига шум. Краката са важни, а те са свободни. — Той внимателно размърда стъпалата си, за да й покаже. — Можеш ли да намериш някакъв тъмен плат в този проклет трюм?

Мириамел го изгледа с любопитство, но стана и започна да търси. Накрая се отказа. Кинжалът на Аспитис, който бе завързала за крака си с един шал, сега беше в ръката й.

— Няма нищо. Ако наистина ти трябва, ще отрежем от долнището на наметалото ми. — Тя коленичи и вдигна кинжала. — Да режа ли?

Кадрах кимна.

— Да. Ще го използвам да завържа двете вериги. Така ще издържат дори ако някой ги дръпне силно. — Той се усмихна насила. — При тази светлина пазачите изобщо няма да забележат, че едната от брънките е от мека еркинландска вълна.