Мечът на Ликтора [bg]

Така, посредством парадоксалната природа на знанието, се вижда, че макар съществуването на Илем, пред вечния извор на всички неща, да подлежи на съмнение, то съществуването на слугите му не подлежи.

И щом такива същества със сигурност съществуват, не е ли възможно да се намесват (ако може да се нарече намеса) в нашите дела чрез такива случайности като онази с червената пелерина, която оставих в колибата? Не е необходима безгранична мощ, за да се намесиш във вътрешния ред на един мравуняк — и едно дете може да го направи с пръчка. Не знам за друга по-ужасяваща мисъл. (Тази за собствената ми смърт, която обикновено се смята за ужасна до степен на немислимост, не ме тревожи особено и не за нея, а за живота си откривам, навярно заради непогрешимостта на паметта ми, че не съм в състояние да мисля.)

Има обаче и друго обяснение — възможно е всички онези, които се стремят да служат на Божеството, и може би дори онези, които само твърдят, че му служат, а на нас и двата вида ни си струват толкова различни, че са дори в състояние на някакъв вид война, възможно е всички те да са свързани, като дървените марионетки на момче и мъж, които видях в един свой сън, и които, макар да изглеждаше че се бият, бяха всъщност под контрола на невидим човек, който дърпаше конците и на двете. Ако това е така, то шаманът, когото видяхме, може да е приятел и съюзник на онези жрици, които са толкова различни по обичаи и култура, макар да обитават същата тази земя, където той, с примитивна жестокост, някога е принасял жертви според строгите канони на барабана и отровата в малкия храм на каменния град.

В последния светлик на деня след нощувката ми в овчарската колиба стигнах до езерото Дютурна. Мисля, че него, а не морето бях съзрял на хоризонта преди умът ми да бъде заробен от ума на Тифон — в случай че срещата ми с Тифон и Пиатон не бе просто видение или сън, от който съм се събудил по необходимост там, където съм го започнал. Езерото Дютурна обаче е почти като море, защото е достатъчно голямо, за да е непостижимо за ума, а именно умът, в крайна сметка, е онова, което поражда резонансите, предизвикани от тази дума — без ума ни остава само част от повърхността на Ърт, покрита с неспокойна вода. Макар че това езеро беше на височина значително по-голяма от тази на истинското море, ми отне по-голямата част от следобеда да се спусна до брега му.

Пътят дотам беше забележително преживяване, което ценя до ден-днешен, може би най-красивото, което помня, макар сега да пазя в ума си преживяванията на толкова много мъже и жени, защото, докато се спусках към брега, аз крачех през годишните сезони. Когато напуснах колибата, над мен, зад мен и вдясно от мен се ширеха огромни простори от сняг и лед, от които стърчаха тъмни скали, по-студени и от снега, който не можеха да задържат, толкова обрулени от вятъра бяха. Същият този сняг се топеше, полегнал на нежната трева, по която стъпвах, тревата на най-ранната пролет. Колкото повече вървях, толкова по-жилава ставаше тревата и по-зелена. Жуженето на насекоми, на което рядко обръщам внимание, освен ако не съм го чувал от известно време, се поднови в какофония, която ми напомни за настройването на струнните инструменти в Синята зала преди началото на първата кантилена — шум, който понякога слушах, легнал на нара си близо до отворения прозорец на чирашката спалня.