Мечът на Ликтора [bg]

След като приключих с това, извадих и другото си съкровище (макар да не беше всъщност мое) от торбичката му и го огледах на светлината от смрадливия огън на хетмана. Откакто напуснах Тракс, той вече не притискаше гърдите ми като пръст от желязо — даже се бе случвало, докато вървях през планината, да забравям за часове, че е у мен, а веднъж-дваж, спомнил си най-после за него, сграбчвах паникьосан торбичката от страх, че съм го загубил. В тази квадратна стая с нисък таван, където заоблените камъни на стените грееха тумбаците си като градски големци, той не грейна, както бе грейнал в покритата кошара на едноокото момче, но не беше и така безжизнен, както когато го бях показал на Тифон. Сега по-скоро светеше слабо и — с известно усилие на въображението — можех да си представя как енергията му хвърля игриви отблясъци по лицето ми. Белегът с форма на месечина в центъра му никога не беше прозирал по-отчетливо и макар да бе тъмен, излъчваше насочена светлина.

Накрая прибрах камъка, донякъде засрамен, че съм си играл с нещо толкова важно, сякаш е дреболия. Извадих кафявата книга и сигурно бих почел от нея, ако можех, но макар треската ми да беше преминала, все още се чувствах много уморен, а игривата светлина на огъня караше нагъчканите старовремски букви да танцуват по страницата. Всичко това скоро надви очите ми и приказката, която четях, ту ми изглеждаше пълна безсмислица, ту сякаш описваше собствените ми тревоги — безкрайни пътешествия, жестокостта на тълпата, потоци, в които тече кръв. Веднъж ми се стори, че съм видял името на Аджиа, но когато погледнах още веднъж, думата се превърна в „ладията“: „Аджиа подскочи, извъртя се и се понесе между колоните на гигантската костенурска черупка…“

Страницата изглеждаше огряна от силна светлина и в същото време неразчитаема, като отражението на огледало в тиха вода. Затворих книгата и я прибрах в чантата си, без да съм сигурен дали наистина съм видял някоя от думите, които преди миг ми се бе сторило, че съм прочел. Аджиа наистина трябва да бе скочила от тръстиковия покрив на къщата на Каздое. И определено извърташе, както бе извъртяла екзекуцията на Аджилус в убийство. Колкото до огромната костенурка, която според легендата крепи света на гърба си и в този смисъл е символ на галактиката, без чийто вихрещ се ред бихме били самотен скитник сред космоса, за нея казват, че в древни времена е разкрила Универсалното правило, изгубено по-късно, с чиято помощ човек винаги можел да е сигурен, че постъпва правилно. Черупката й символизира небесния купол, коремният й щит — равнините на всички светове. Колоните на черупката би следвало да са армиите на Теологуменона, страховити и блестящи…

Никак не бях сигурен обаче, че съм прочел всички тези неща, и когато отново се опитах да намеря страницата, не успях. Макар да знаех, че объркването ми се дължи на умората, глада и треперливата светлина, ме споходи страхът, който ме спохожда винаги, когато някой дребен инцидент ме доведе до мисълта за зараждаща се лудост. Докато се взирах в огъня, ми се стори по-възможно, отколкото би ми било приятно да вярвам, че някой ден, може би след удар в главата, а може би и без видима причина, въображението и разумът ми ще си сменят местата — точно като двама приятели, които всеки ден сядат на едни и същи места в някоя обществена градина, може накрая да се разменят за разнообразие. Тогава бих виждал плътни и триизмерни всички призраци, населяващи ума ми, а хората и нещата от истинския свят бих възприемал по онзи трудно уловим начин, по който съзираме страховете и въжделенията си. Тези мисли, появяващи се именно тук в разказа ми, сигурно изглеждат далновидни — мога да ги извиня само като кажа, че моят мъчител, паметта ми, пази многобройни спомени за подобни размишления.