Мечът на Ликтора [bg]

Беше минало доста време, откакто бях легнал със Сириака, и до този момент се бях старал да не поглеждам към робинята, но сега го направих. Дългата й черна коса се спускаше до кръста, а кожата й беше почти с цвета на таблата, която държеше; талията й обаче беше тънка, нещо, което се срещаше рядко при коренячките, а лицето й беше интересно и леко издължено. Аджиа, въпреки светлата си кожа и луничките си, имаше доста по-широки скули.

— Благодаря ви, велики учителю. Той каза да остана тук да ви обслужвам, докато се храните. Ако не искате да остана, трябва да му кажете да отвори вратата и да ме пусне да изляза.

— Ще му кажа — повиших глас — да се махне от вратата и да престане да подслушва разговора ми. Ти говориш за собственика си, предполагам? За хетмана на това място?

— Да, за Замбдас.

— А твоето име как е?

— Пиа, велики учителю.

— На колко години си, Пиа?

Каза ми и аз се усмихнах, разбрал, че сме кажи-речи на еднаква възраст.

— А сега трябва да ме обслужиш, Пиа. Аз ще седна ей там при огъня, където седях преди да дойдеш, а ти можеш да ми донесеш храната. Сервирала ли си досега на трапеза?

— О, да, велики учителю. Сервирам при всяко ядене.

— Тогава би трябвало да знаеш какво да правиш. С какво предлагаш да започна — с рибата?

Тя кимна.

— Тогава ми я донеси тук, заедно с виното и няколко от твоите пърженки. Яла ли си?

Тя разклати глава и черната й коса затанцува.

— Не, но не е редно да се храня с вас.

— Не мога да не забележа обаче, че ребрата ти се броят.

— Ще ме набият, ако го направя, велики учителю.

— Докато съм тук, никой няма да те бие. Но няма да те насилвам. Само че искам да съм сигурен, че не са сложили в храната нещо, което не бих дал и на кучето си, ако все още беше живо. Виното би било най-вероятното място, струва ми се. Сигурно е тръпчиво и леко сладни, ако е като повечето домашни вина. — Напълних каменната чаша до половина и й я подадох. — Изпий го и ако не се строполиш на пода, ще го опитам и аз.

Тя срещна известни затруднения да изпие чашата до дъно, но накрая се справи някак и, с насълзени очи, ми я върна. Сипах си малко вино и отпих — оказа се точно толкова лошо, колкото очаквах.

Накарах я да седне до мен и я нахраних с една от рибите, които сама беше изпържила. След като я изяде, аз изядох другите две. Бяха толкова по-добри от виното, колкото собственото й изящно лице беше по-приятно за гледане от мутрата на стария хетман — уловени същия ден, без съмнение, и живели във вода много по-студена и чиста от онази по разкаляното долно течение на Гиол, откъдето идваше рибата, с която бях свикнал в Цитаделата.