Мечът на Ликтора [bg]

— Сега разбираш защо правилата на гилдията ми забраняват да си взема съпруга — макар че ще ги наруша заради теб, както съм ти казвал нееднократно, веднага щом поискаш.

— Искаш да кажеш, че за мен ще е по-добре да живея някъде другаде и да идвам да те виждам само веднъж или два пъти седмично, или да чакам ти да дойдеш при мен.

— Обикновено се прави точно така. А жените, които са ни одумвали днес, ще се усетят, че някой ден самите те, синовете или съпрузите им може да попаднат в ръцете ми.

— Не за това става въпрос, не разбираш ли? Работата е там, че… — Доркас замълча, а после, когато мълчанието се проточи, стана и закрачи из стаята, като стискаше лакътя на едната си ръка с другата. Не я бях виждал да го прави и ми се стори смущаващо.

— А за какво става въпрос? — попитах я.

— Че тогава не беше вярно. А сега е.

— Упражнявах Изкуството винаги когато имаше работа за вършене. Наемах се при градски и селски съдилища. На няколко пъти и ти ме гледа през прозореца как работя, макар никога да не си се смесвала с тълпата — за което едва ли мога да те виня.

— Не съм те гледала — каза тя.

— Виждал съм те.

— Не съм. Не и в кулминационния момент. Ти беше съсредоточен върху работата си и затова не си ме видял как се дръпвах от прозореца или затварях очи. Гледах те и ти махах, когато се качваше на ешафода. Изглеждаше толкова горд, изправен като меча си, прекрасен. И честен. Помня, че веднъж заедно с теб се качиха и други хора — някакво официално лице, осъденият и един йеромонах. Само от твоето лице лъхаше честност.

— Няма как да си го видяла. Със сигурност съм бил с маската си.

— Севериън, нямаше нужда да го виждам. Знам как изглеждаш.

— Сега не ти ли изглеждам по същия начин?

— Не — с неохота рече тя. — Но бях долу. Видях хората, оковани в тунелите. Като си легнем довечера в мекото си легло, двамата с теб ще спим над тях. Колко души каза, че имало долу, когато ме заведе там?

— Около хиляда и шестстотин. Наистина ли вярваш, че тези хиляда и шестстотин души биха били свободни, ако ме нямаше мен да ги охранявам? Те вече бяха там, когато дойдохме, помниш ли?

Доркас все така не ме поглеждаше в очите.

— Като масов гроб е — каза тя. Видях тръпката, която плъзна по раменете й.

— Така и трябва да бъде — казах й аз. — Архонтът би могъл да ги освободи, но кой ще възкреси хората, които те са убили? Ти не си губила близък човек, нали?

Тя не отговори.

— Попитай съпругите, майките и сестрите на мъжете, които нашите затворници са оставили да гният в планините, попитай ги дали Абдиесус трябва да ги пусне.

— Само себе си — каза Доркас и духна свещта.