Мечът на Ликтора [bg]

Тифон се наведе и го огледа любопитно.

— Едва ли може да се нарече впечатляващ. А сега коленичи.

Коленичих.

— Повтаряй след мен: кълна се във всичко, което този талисман представлява, че срещу храната, която ще получа, ще стана човек на онзи, когото познавам под името Тифон, вовеки веков…

Затваряше се капан, в сравнение с който мрежата на Декуман беше детска игра. Този беше така изчистен и недоловим, че почти не осъзнавах съществуването му и в същото време усещах, че всяка нишка е от закалена стомана.

— …като му дам всичко, което имам и всичко, което ще бъда, всичко, което е мое сега и което ще е мое в идните дни, ще живея или умра по негова повеля.

— Нарушавал съм клетви — казах аз. — Положа ли тази, може и нея да наруша.

— Положи я тогава — каза той. — Най-обикновена процедура, уверявам те. Изречи я и ще те освободя веднага щом се нахраниш.

Вместо да направя това обаче аз се изправих.

— Каза, че обичаш истината. Сега разбирам защо — не друго, а истината обвързва хората. — Прибрах Нокътя в торбичката.

Не го ли бях направил, миг по-късно щеше да се изгуби навеки. Тифон ме сграбчи, като прикова ръцете ми до тялото, така че да не мога да изтегля Терминус Ест, и ме понесе към единия прозорец. Задърпах се, но бях като кученце в ръцете на силен мъж.

Колкото повече го наближавахме, толкова по-малко прозорецът приличаше на прозорец — беше толкова голям, че сякаш част от външния свят бе навлязла в пещерата, и то част, която се състоеше не от поля, дървета и планински склон, както бях очаквал, а от най-обикновено небе. Каменната стена на пещерата, дебела няма и аршин, се понесе назад в периферното ми зрение също като разкаляната черта, която виждаме, когато плуваме с отворени очи, и която обозначава границата между водата и въздуха.

Миг по-късно бях вече навън. Сега Тифон ме държеше за глезените, но дали заради дебелата кожа на ботушите ми, или заради собствената ми паника, за миг ми се стори, че не ме държи въобще. Гърбът ми бе опрян в масивната планинска скала. Нокътя, в меката си торбичка, се люлееше, увиснал на брадичката ми. Помня, че изпитах внезапния и нелеп страх Терминус Ест да не се изплъзне от ножницата си.

Набрах се с коремните си мускули, както го правят гимнастиците, увиснали на краката си на лост. Тифон пусна единия ми глезен и ме удари с юмрук по устата и аз отново паднах назад. Извиках и се опитах да отрия от очите си кръвта, която се стичаше от разцепената ми устна.

Изкушението да извадя меча си, да се набера повторно, и да ударя с него, беше почти непреодолимо. Знаех обаче, че не ще мога да го направя достатъчно бързо — Тифон щеше да отгатне намерението ми и да ме пусне. Дори да успеех, щях да умра.

— Призовавам те сега… — стигна до мен гласът на Тифон, някак далечен в тази златна безкрайност — да поискаш от талисмана си помощта, която може да ти даде.