Мечът на Ликтора [bg]

Има някаква страховита красота в планините, дори когато те измъчват почти до смърт. Всъщност съм склонен да мисля, че красотата им се вижда именно в такива моменти и че ловците, които отиват в планината дебело облечени и добре нахранени и я напускат също толкова дебело облечени и добре нахранени, рядко съзират суровата й прелест. В планината целият свят може да ти се стори като езеро с бистра вода, неподвижна и леденостудена.

Извървях много път надолу през следващия ден и открих високи равнини, ширнали се на цели левги, равнини, покрити със сладки треви и такива цветя, каквито не могат да се видят в ниското — малки цветя, които разцъфват буквално за една нощ, съвършени и чисти до степен, непостижима за розите.

Случваше се тези равнини да са оградени с непристъпни скали. Неведнъж ми се струваше, че не ще мога да продължа на север и ще се наложи да се върна по стъпките си, но накрая винаги откривах някоя пътечка, било нагоре, било надолу, и упорито продължавах по пътя си. Нито веднъж не видях войници да яздят или крачат под мен и макар това да бе в известен смисъл облекчение — защото се опасявах, че патрулите на архонта може все още да ме търсят — беше също и тревожно, защото показваше, че съм се отдалечил твърде много от маршрутите, по които минаваха снабдителните армейски обози.

Споменът за алзабото се върна като отмъстителен призрак, защото знаех, че трябва да има и други от вида му в планината. Пък и не можех да съм сто процента сигурен, че е мъртво. Кой знае какви възстановителни способности може да притежава такова същество? Макар през деня да го забравях с известно усилие, като го избутвах, така да се каже, от съзнанието си посредством тревоги за присъствието или отсъствието на войници, или чрез стотиците прекрасни гледки на върхове, водопади и стръмни долини, които връхлитаха връз погледа ми от всички посоки, нощем то се връщаше и аз, сгушен под одеялото и плаща и горящ в треска, бях сигурен, че чувам тихите му тежки стъпки и дращенето на ноктите му.

Ако, както често се твърди, светът е устроен според някакъв план (дали такъв, съставен преди създаването му, или скалъпен през милиардите еони на съществуването му от неумолимата логика на реда и растежа, е без значение), то във всички неща следва да има както миниатюрна проява на по-висши цели, така и уголемен рисунък на по-низшата материя. За да задържа непокорното си внимание встрани от спомена за преживения ужас, понякога се опитвах да го насоча към онзи аспект от природата на алзабото, който му позволява да съчетае спомените и съзнанието на човешки същества със своите собствени. Паралелът с по-низшата материя не ме затрудни. Алзабото можеше да се оприличи на онези насекоми, които покриват телцата си с вейки и късчета трева, за да не ги открият враговете им. Погледнато от определен ъгъл, измамата всъщност не е никаква измама, защото и вейките, и парченцата листа са си там и са истински. И в същото време насекомото е вътре в тях. Същото е и с алзабото. Когато Бекан, говорейки през устата на съществото, ми каза, че иска жена му и синът му да отидат при него, той вярваше, че изразява собственото си желание, и така си беше, но в същото време желанието му щеше да изпълни и друга функция, а именно да нахрани алзабото, което беше вътре и чиито нужди и съзнание се криеха зад гласа на Бекан.