Мечът на Ликтора [bg]

Тя си взе едно парче и след като сдъвка няколко хапки, се зае да отделя ивици от месото и да ме храни с пръсти. Беше много вкусно, все още достатъчно горещо да вдига пара и пропито с деликатен аромат, който напомняше на магданоз и който навярно се дължеше на някакво водно растение, с което се хранеха патиците, но също така беше тежко и доста мазно, така че след като изядох едното бутче, хапнах малко от салатата да освежа небцето си.

Мисля, че след това съм хапнал още малко от патицата, а после някакво движение в огъня привлече вниманието ми. Парче почти напълно изгоряла и нажежена до бледожълто дървесина се беше отчупило от една цепеница и беше паднало в пепелта под скарата, но вместо да си остане там, да потъмнее и накрая да стане на черен въглен, сякаш се изправи и изправяйки се, се превърна в Рош, Рош с огненочервената си коса, превърнала се в истински пламъци, Рош — стиснал факла, както когато бяхме момчета и отивахме да поплуваме в цистерната под Кулата с камбаните.

Стори ми се толкова чудновато да го видя тук, смален до нажежен микроморф, че се обърнах да го посоча на Пиа. Тя, изглежда, не беше видяла нищо, но Дрот, не по-висок от палеца ми, стоеше на рамото й, наполовина скрит в черната й коса. Когато се опитах да й кажа за него, се чух да говоря на нов език, състоящ си от съскане, грухтене и цъкане. Не изпитах страх от всичко това, само разсеяна почуда. Знаех, че от устата ми не излиза човешка реч, и виждах ужасеното изражение на Пиа, но всичко това го възприемах някак отдалеч, сякаш разглеждах стара картина в галерията на Рудезинд в Цитаделата. Не можех обаче да обърна звуците, които издавах, в думи, нито да ги спра. Пиа изкрещя.

Вратата се отвори с трясък. Беше затворена толкова отдавна, та почти бях забравил, че не може да се заключва. Но сега беше отворена и две фигури стояха на прага й. Когато врата се отвори, те бяха хора, хора, чиито лица са били заменени от гладки парчета козина като гърбовете на две видри, но все пак хора. Миг по-късно вече бяха растения — високи стъбла на виридиан, от които се протягаха острите като бръснач, странно закривени листа на аверна. Паяци, черни, меки и с много крака, се бяха крили в тях. Понечих да се надигна от стола си и те скочиха към мен, провлачили след себе си влакна паяжина, които проблясваха на светлината на огъня. Остана ми време само колкото да запомня лицето на Пиа, с широко отворени очи и зейнала в застинал ужас уста преди един сокол със стоманен клюн да се спусне и да откъсне Нокътя от врата ми.