Мечът на Ликтора [bg]

— Защо гравитацията да служи на Ърт, когато може да служи на Тифон? Но пък колко хубав е Ърт. Погледни! Пред теб е дрехата на света. Не е ли красива?

— Много красива — съгласих се аз.

— Може да бъде твоята дреха. Казах ти, че съм бил самодържец на много светове. Пак ще бъда самодържец, и този път на много повече. Този свят, най-древният от всички, направих своя столица. Беше грешка, защото се забавих тук твърде дълго, когато бедата дойде. Когато бях готов да избягам, бягството бе вече невъзможно — онези, на които бях поверил контрола върху звездните кораби, бяха избягали с тях, а аз се оказах обсаден в тази планина. Не ще допусна отново същата грешка. Столицата ми ще е другаде, а този свят ще го дам на теб, да го управляваш като мой наместник.

Казах:

— С нищо не съм заслужил такава висока чест.

— Ти носиш талисмана, но никой, дори ти, не може да изисква от мен обяснения за действията ми. По-добре огледай империята си.

Далеч под нас се надигна вятър. Облаците закипяха под бича му и се сбраха като войници в сбит строй, маршируващи на изток. Под тях видях планините и крайбрежните равнини, а отвъд тях — неясната синя линия на морето.

— Виж! — посочи Тифон и при тези му думи точица ярка светлина лумна в планините на североизток. — Някой използва високоенергийно оръжие — каза той. — Може би владетелят на тази епоха, може би враговете му. Който и да е, местоположението му вече е разкрито и оръжието ще бъде унищожено. Армиите на тази епоха са слаби. Ще се пръснат под нашето млатило като слама по жътва.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах го аз. — Ти беше като мъртъв, докато аз и синът ми не се натъкнахме на теб.

— Да. Но вече живях почти ден и за това време изпратих мислите си на далечни места. Сега в моретата има сили, които биха искали да властват. Те ще станат наши роби, а ордите от севера са техни.

— Ами хората в Несус? — Бях изстинал до кости, краката ми трепереха под мен.

— Несус ще ти бъде столица, ако поискаш. От трона си в Несус ще ми пращаш данък от хубави жени и момчета, от древни устройства и книги, и от всички хубави неща, които произвежда този свят.

Той посочи отново. Видях градините в Двореца на Самодържеца като шал в зелено и златно, проснат върху поляна, а отвъд тях зърнах Стената на Несус и самия велик град, Безсмъртния град, проснал се на толкова стотици левги, че дори кулите на Цитаделата се губеха в тази безкрайна шир от покриви и лъкатушни улици.

— Никоя планина не е толкова висока — казах аз. — Ако тази беше най-високата в целия свят и ако стоеше върху билото на втората по височина, пак не бих могъл да видя толкова надалече.

Тифон ме хвана за рамото.

— Тази планина е толкова висока, колкото аз пожелая. Забрави ли вече чие лице носи тя?

Можех само да зяпам.

— Глупак — каза той. — Ти виждаш през моите очи. А сега извади талисмана си. Ще изречеш клетвата си над него.

Извадих Нокътя — за последен път, както си помислих — от кожената торбичка, която Доркас му беше ушила. Когато го направих, усетих някакво слабо раздвижване далеч под мен. Гледката на света от прозореца на камерата все още бе по-величествена от всяко въображение, но не повече от онова, което всеки човек би могъл да обгърне с поглед, застане ли на висок връх — синята паница на Ърт. През облаците долу можех да зърна скута на планината с множеството правоъгълни сгради, кръглата зала в средата и катафрактите. Те обръщаха бавно лицата си от слънцето и ги вдигаха нагоре, към нас.