![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Емет не можеше да проумее как така Нат знае толкова много за апачите, даже езика им. Та нали той работи за господин Долархайд. Емет никога не бе разговарял с Нат. Не беше виждал и истински апачи досега, затова не бе забелязал колко много Нат прилича на апач… сякаш принадлежеше на два свята или на нито един. Самият Емет напоследък се чувстваше така, особено откакто собственият му свят започна да се разпада, започвайки със семейството му…
Но именно Нат го откри, въпреки че момчето си мислеше, че се е скрило добре. Мъжът постави ръка на рамото му и рече с твърд глас:
— Хей, Емет, не бива да си тук.
Танцът е само за апачите… дори Нат не го гледа, разбра Емет.
Той вдигна глава, наполовина разочарован и наполовина смутен. Не можеше да разбере какво мисли Нат по изражението му. Емет стана и затътри крака към собствения им лагер, а кучето го последва.
Нат се накани да направи същото, но се спря за секунда и загледа танца на воините. Сенките им оживяваха нощта, под напева и подвикванията на жените. Той беше външен човек, взрян в свят, на който някога бе принадлежал, но никога повече нямаше да принадлежи.
Остана по-дълго отколкото трябва. Точно когато се обръщаше разбра, че острия поглед на нантан-а го е открил. Мигът се проточи. След това, за голяма изненада на Нат, Черен нож му направи знак да отиде при тях и да седне край огъня.
Нат постоя на място, обзет от чувства, заровени твърде отдавна и твърде дълбоко… Накрая направи крачка и премина границата към светлината на индианския свят, където душата му най-сетне бе донякъде приета, отново. Той седна сред своите, до Черен нож.
Черен нож му кимна. Нат видя приветствие и уважение в обсидиановите очи на вожда.
— Ти си добър апач — рече той.
С тези думи вождът стана и се присъедини към танца, оставяйки Нат да сподели част от живота си, която смяташе, че никога не би могъл да си върне.
След като преброди целия лагер, Джейк най-сетне откри Ела. Тя стоеше сама в мрака на върха на един хълм и гледаше звездите, сякаш търсеше дома си — място някъде високо, като Рая… но което вече не съществуваше.
Джейк се сети за разрушената колиба — единственият му истински дом, който вече не съществуваше. Споделял го бе с Алис… която също вече не съществува…
Всичко, което съм искал… а дори не го разбирах.
Джейк опита да се освободи от мислите си и загледа звездите заедно с Ела. Бяха прекрасни и ярки в пустинното небе. Сигурно е лежал буден и ги е гледал години наред, някак беше сигурен, макар спомените му за тези дни като че ли да бяха заличени завинаги.
Но преди това никога не си бе казвал, че звездите са прекрасни… нито пък някога си беше представял, че някой като Ела може да падне от небето един ден като ранен ангел, красива като цяло море звезди… Красива отвътре както бе красива отвън, независимо каква е истинската й форма.
Дори след всичко — загубата и премеждията, които я каляваха — животът не я бе огорчил и разгневил, само я изпълваше с още и още състрадание.
Тя беше като воин от друг свят — водеше битка, която може и да не спечели… която може и да не завърши… но не за отмъщение. След загубата на миналото си и на света си, на всичко, с изключение на живота си, тя намери причина да живее, спасявайки други светове и хората им… дори неговите хора, които се нуждаеха от помощта й, за да спасят свят, който споделяха така неблагодарно.
Когато му казаха, че е мъртва, той още не знаеше коя или какво е тя. Но дори когато я познаваше просто като Ела… когато повярва, че я е изгубил, нещо в него умря заедно с нея.
А след това я видя да излиза от пламъците, преродена, сияйна като Зорницата след дълга мрачна нощ. Право към мен…
Внезапно си спомни защо я търсеше — двамата имаха недовършена работа от онзи път на брега на пустинното езеро.
Тя свали поглед от небето и се обърна към него, усещайки мислите или може би чувствата му.
— Само знай — каза тихо тя и отклони очи, — няма да остана тук задълго.
— Никой от нас няма… — Джейк посрещна погледа й без капчица страх и колебание. Свали си шапката, като джентълмен, и я целуна. После промълви: — Никога повече не ме плаши така!
Тя обхвана нежно с длани насиненото му лице, задържа го и продължи да го гледа. Изглеждаше също толкова изумена, колкото когато разбра, че се е хвърлил върху летящата машина, за да я спаси.