![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Облекчението на Хънт изчезна и очите му започнаха да блуждаят неспокойно.
— Джейк, какви по дяволите бяха ония неща?
Той сви рамене.
— Няма значение. Ще ни намерят и ще ни изтребят. Хънт го зяпна неразбиращо.
— Какви ги говориш, бе?
Джейк огледа лицата на мъжете в лагера.
— Казвам, че имате избор. Може в последните си часове да пиете на плаж… нелоша идея, между другото… — той се ухили за миг — или може да дойдете с мен за последно.
Мъжете не знаеха какво да мислят. Направо можеше да чуе мислите им:
Да отидем с него след вчера?
— Защо да го правим, мамка му? — попита Бул.
Още стои като човек, когото го болят топките, отбеляза със задоволство Джейк.
— За каквото винаги сте идвали, Бул… — Този път кривата усмивка остана по-дълго на лицето му. — Ще ви направя богати.
Богати! Тази дума я разбираха добре. Мъжете от бандата отново си върнаха онзи странно познат вид, който говореше, че ще го последват навсякъде.
Усмивката на Джейк стана още по-широка, защото усещането беше страхотно.
Док стоеше пред импровизираното стрелбище и се прицелваше в подредените по скалите празни бутилки. Изстрелите му все по-често успяваха да ги намерят. Вече не му се струваше липса на добър вкус това, че уменията, развити в обучението му за хирург, бяха също толкова полезни в прицелването с пистолет.
Харесва ми или не ми харесва, в този свят — в тази вселена — на човек му трябват и двете, за да оцелее.
По време на това пътуване той научи едно нещо. Нещо, което проповедникът знаеше — изборът никога не е лесен. Понякога пистолет може да спаси живот, по-бързо и по-сигурно от всяка операция.
Док изстреля и последния куршум и чу как се пръсна последната бутилка. Усмихна се, доволен от напредъка си и свали оръжието.
Чувствата правят от човека лечител и спасител на животи, но чувствата нямат място в точните движения, необходими по време на операция… или по време на стрелба. Дори чувствата му относно оръжията да бяха смесени, това не значеше, че не може да уцели мишена, когато му се наложи.
— Чуйте ме!
Гласът на Долархайд отново да се извисяваше и Док забърза към лагера на апачите. Опитите на Полковника да въвлече Черен нож в спор на тема военна стратегия, засега нямаха успех. Долархайд определено можеше да мине и с по-малко негативни емоции в подобна ситуация. Дори докато Ела превеждаше и при все уважението на Черен нож към нея, тонът на Долархайд не можеше да се прикрие, независимо колко тактично тя превежда думите му.
Всеки път, когато Док мислеше, че Долархайд показва признаци на напредък като човешко същество, нещо го взривяваше отвътре като връзка експлозив. Като че ли твърде отдавна мразеше апачите и вече нямаше начин да се промени.
Бягството на Джейк не подобри ничие настроение. Но омразата на Долархайд към апачите си беше чист фанатизъм, страх, обърнат с хастара навън — нещо, на което Док се бе наситил на Изток… всъщност, цял живот. Това само го убеждаваше да не се превръща в това, което ненавижда, без значение кой какво му казва. Но ако не бяха Мария и семейството й… щях ли някога да разбера?
Черен нож спря да говори, а насъбралите се край тях апачи се обърнаха към Долархайд.
— Не можем просто да търчим, да вием и да замерваме проклетите гадини с копия! — почти извика в ухото на Ела Полковника. — Кажи им, че трябва да ги привлечем на открито, след това да ги обградим по фланговете!
Отговорът на Черен нож беше гневен и категоричен. Нантан-ът стана на крака и сложи ръце на хълбоците си. Стойката му носеше същото послание като думите, които Ела преведе:
— Казва, че не говориш разумно. Няма да позволи ти да водиш хората му.
Док седна при останалите и хвърли поглед към Нат, който стоеше до Долархайд с обичайното си стоическо търпение.
Откакто вчера говори с Нат и успя да установи нормален човешки контакт с него, Док имаше усещането, че по-лесно разчита непроницаемото му иначе лице. Сега той виждаше в очите му облекчение, че Ела го отменя в превода, но иначе цялото му същество излъчваше нещастие, също като нея.
Нат изглеждаше обзет от противоречия, ако и да ги понасяше мълчаливо, докато присъстваше на този нагледен урок по взаимно неразбиране. Двамата мъже, които уважаваше най-много, си бяха толкова чужди, колкото онези извънземни в металната крепост бяха чужди на човешките същества… Но в случая Нат принадлежеше, или бе принадлежал някога, и на двата свята. Ако някой тук знаеше, че е възможно тези двамата да се разберат, ако някой искаше това повече от всички останали, то това бе той.