![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
— Да, аз съм — рече тихо Долархайд, осъзнавайки, че след почти тринадесет години няма човек, който да го мрази повече отколкото той мрази себе си.
Хънт кимна и се обърна отново към огъня, а Долархайд продължи обхода си, вглъбен в собствените си мисли.
Накрая Полковника излезе от кръга светлина на техния лагер и стигна до място, откъдето се виждаше лагерът на апачите.
Дълго наблюдава танца им, опитвайки се да види това, което Нат му описа — свята церемония, в която танцът изпълва воините с живот пред лицето на смъртта, изпраща молитвите им за благодат и закрила към техния бог, разгаря кръвта им за идващата битка и им дава смелост за победа… Сигурно щяха да танцуват цяла нощ, докато дойде време да яхнат конете.
Нат твърдеше, че за апачите всичко е свещено, всичко е пропито с присъствието на Юсн Създателя и Бялата жена. Да влезеш в битка без нужните ритуали би било катастрофа — ще последва клане, без смисъл или чест.
Клане.
Винаги така бе виждал войната и резултатите от всяка битка, особено от битка с апачите — безбожни диваци — както мислеше за тях доскоро. Церемониите им му се струваха примитивни като оръжията им… поне преди да се сдобият с пушки.
Спомни си молитвите на достопочтените армейски свещеници пред редиците войници. Молеха се за благословия и защита, но това не печелеше милостта на Бог, нито пък спестяваше агонията на ранените и умиращите в сраженията хора.
Свещеникът винаги се отдалечаваше след молитвата и така и не виждаше отблизо истинските мъже, които е изпратил да убиват или да загиват… особено в миговете, когато те най-много се нуждаеха от него.
След Антиетам Долархайд спря да слуша свещениците, спря да вярва в който и да е закон, човешки или Божи — във всичко, освен в себе си.
Но ако нещо доказваше, отвъд всякакво съмнение, че не контролира нищо в живота си, то това бе единственото му дете, отвлечено от демони. Чуждопланетните чудовища се спуснаха от небето и нахлуха в доброволното му заточение, ограбиха илюзиите му, отвлякоха Пърси, оставиха го изгубен и празен… като онзи параход в пустинята.
Долархайд се запита дали извънземните в металната крепост имат някаква представа за Бог и дали гледат на човеците или на народа на Ела, или на които и да било — разумни създания, както ги наричаше Ела — само като на буболечки за смачкване и изтребване.
Когато видя Ела да излиза от огъня, обгърната от ангелско сияние, имаше чувството, че е най-близо до рая от който и да било момент в живота си, но и нейните хора са били унищожени от тези демони, чудовища… извънземни неща. Не можеше да опише с други думи така наречените „разумни създания“, съществуващи, само за да унищожават животи, и кланящи се единствено на златото.
А беше вчера, когато самият той се присмя на Ела с думите: „Какво ще правят с него? Ще го харчат?“.
Спомни си мига, в който видя Джейк Лонерган, окован за Пърси… и как не обърна внимание на сина си, заслепен от омраза към мъжа, откраднал златото му… неговото злато…
Тогава беше готов да изтезава Лонерган, докато му каже къде е златото и след това да го убие — просто защото е имал наглостта да оспори несъществуващата му власт над парченце свят, за което вярваше, че е негово.
Замисли се над болезнената ирония — как Джейк не можеше да му каже нищо, дори да иска; как същите извънземни, отвлекли сина му, са взели златото, за което толкова много го бе грижа… и бяха убили жената на Джейк пред очите му.
Джейк се появи до Долархайд, сякаш Полковника го призова с мисълта си. Известно време двамата стояха и наблюдаваха бивака на апачите в далечината, всеки изгубен в спомените си.
Накрая Долархайд рече:
— Знаех, че ще се върнеш.
Джейк наклони глава и го изгледа леко изненадан, защото в думите на възрастния мъж нямаше нито цинизъм, нито обвинение… само облекчение, може би дори малко благодарност.
Долархайд се обърна и се върна в лагера, най-сетне успокоен от заключението, до което го бяха отвели мислите му, и готов да посрещне идващия ден.
Джейк постоя още малко, загледан в гърба на Долархайд. Крайчетата на устните му се надигнаха и той каза на празното пространство:
— Нямаше нужда да благодариш.
И той тръгна, защото искаше да открие Ела.
Емет клечеше зад купчина скали, а до него лежеше кучето. Момчето наблюдаваше тайно и с удивление бойния танц на апачите. Беше се приближил повече отколкото всеки друг се осмеляваше — мислеше за думите на Нат към господин Долархайд, и колко много значи тази церемония за индианците.