![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Док се чудеше какво минава през главата на Нат след пристигането им. Познаваше го откак познава Долархайд — знаеше, че е наполовина апач и че говори езика на индианците все едно е израснал с него. Шефът му ги мразеше… но Долархайд би поверил живота си на Нат, а той изглеждаше по-верен от роден син… и много по-почтителен.
Но сега Нат бе обкрачил двата свята, а от седенето на ограда винаги боли.
Док забеляза, че Нат е присвил устни, а мускулите на лицето му са стегнати, като че ли за пръв път с мъка игнорира настроението на шефа си… както и високомерието на вожда на апачите.
Черен нож приключи с приказките. Обърна се и заговори с приближените си, а Док се запита дали пак ще се окажат с ножове, опрени в гърлата.
Докато Док тънеше в догадки, Нат Колорадо скочи на крака, обърна се към Черен нож и извика:
— Достатъчно!
Док се вцепени. Всички се вторачиха в Нат, дори апачите, а на лицата на всички се изписа удивление.
Нат заговори на езика на апачите, но този път със свои думи и хората там трябваше да са глухи, за да не чуят уморения му от разправии тон.
— Какво казва? — прошепна Долархайд на Ела, забравил гнева си, докато мълчаливият му пазител най-сетне реши да говори от свое име.
Ела се приведе към него и занарежда тихо:
— Казва, че трябва да отворят очи, да те видят както той те е видял… че родителите му са били убити във войната с мексиканците, а ти си го прибрал, беззащитно момче…
Собственото й изражение се промени, когато чу думите му. Когато разбра посланието му, че две човешки същества със съвсем различно минало, от съвсем различни светове, биха могли да споделят толкова близка вярност и приятелство, че всичко, което представляват или някога са представлявали да няма значение… връзка, на която доскоро бе готова да се обзаложи, че мъж като Долархайд е неспособен.
— Дал си смисъл на живота му, научил си го да се грижи за себе си, макар да не сте имали една кръв.
Долархайд слушаше и примигваше, докато осмисляше думите на Нат. Маската на горчивина падна от лицето му и отдолу се показа човекът — мъж, който при все упорития си отказ да покаже човешката си страна, не можеше да остане равнодушен в момента.
— … и че презираш битките, но никога не бягаш от тях. — Ела спря и загледа Долархайд с изражение, което и той не бе виждал у нея. — Че си велик воин, достоен за коя да е битка.
Нат погледна Долархайд, а лицето му бе развълнувано от толкова истински чувства, колкото Док никога не бе виждал у него досега. Долархайд посрещна очите на Нат — пространството между тях сякаш се стопи в мълчанието. Между тях се оформи толкова плътна връзка, че сякаш можеше да се докосне с ръка. Нямаше нужда от думи, за да се види колко много значи и за двама им казаното от Нат.
Най-сетне Черен нож наруши мълчанието. Думите му отново звучаха предизвикателно, ако и да бе очевидно, че изреченото от Нат силно го е впечатлило.
— Черен нож пита, ако си толкова велик воин, защо нямаш хора, които да се бият за теб? — Ела сведе глава, а Долархайд и Черен нож се втренчиха един в друг… и този път Долархайд нямаше отговор на въпроса на вожда.
Суматоха в другия край на лагера спаси ситуацията от допълнително влошаване. Съвещаващата се групичка стана на крака и проследи погледите на останалите хора от лагера.
Със смесени чувства хората от лагера видяха в далечината Джейк да се подава на хребета на хълма… Очевидно се връщаше. Сам. Но преди да успеят да си помислят каквото и да било, видяха, че всъщност не е сам. Следваше го група от двадесетина души… Бандата му, или поне това, което бе останало от нея. Този път мъжете вървяха след предводителя си доброволно, а не го преследваха.
Дори да го бе планирал, Долархайд не можеше да си мечтае за по-добре уцелен момент. Израженията на всички край него се изпълниха с облекчение.
Долархайд спечели първата си победа.
Емет се затича да посрещне Джейк и ездачите, а пред погледа му бе само черното куче, което вървеше с тях — приятелят, който си мислеше, че е загубил завинаги, като толкова много други важни неща в живота си.
Кучето също изтича към Емет и почти го събори, когато момчето коленичи, за да го прегърне.