![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
— Здрасти, момче! — рече Емет и се засмя за пръв път, откакто го познаваха повечето хора в лагера.
Щом Джейк слезе от коня, Емет пусна кучето и прегърна мъжа.
Момчето бе изключително щастливо, а Джейк — много смутен. Не беше свикнал на нежности, особено от хлапе, особено пред мъжете от бандата си. Но не можеше да свали усмивката от лицето си, дори когато внимателно отмести хлапето и му рече тихо:
— Добре, момче, добре…
После го изпрати при кучето, като си мислеше с лека тъга, че двамата си подхождат много повече, отколкото той подхождаше на когото и да било от тях… Въпреки това в него продължаваше да мъждука светлината от радостта, че успя да ги събере отново.
Джейк се приближи към Долархайд и леката му усмивка стана широка и уверена, без следа от непокорство. Двамата застанаха един срещу друг, за пръв път равни — всеки виждаше в лицето на другия промените… Вече имаха нещо повече от примирие. За пръв път се срещаха като партньори, а не като врагове.
— Имам идея как да се отървем от онези летящи машини и да изкараме на светло гадините — рече Джейк. — Готов ли си да си прибереш сина?
— Да, мамка му! — отговори Долархайд и отвърна на усмивката с усмивка.
Черен нож наблюдаваше мъжете, дошли с Джейк. Вероятно са от онези пинда-ликойе, които най-много ненавижда, с изключение на армията. Те бяха истински бандити — безразсъдни, сприхави конници-бродяги и стрелци, корави, безжалостни бойци, твърде добре познаващи номерата на апачите и на собствените си хора…
Те бяха точно хората, от които се нуждаеха за предстоящата битка.
Долархайд погледна въпросително Черен нож и сделката беше скрепена.
16
Звуците от бивака на апачите, напевите и виковете на жените, придружаващи танца на мъжете, се носеха в пустинната нощ и стигаха до другия бивак, където се бяха настанили хората на Джейк и групичката от града.
Хънт седеше край един от малките лагерни огньове и обсъждаше с Ред и Бул предстоящата битка с демоните, обсъждаше дали си искат златото обратно… Ако не беше видял с очите си вчерашното нападение, ако почти една трета от бандата не беше отвлечена от летящите чудовища, щеше да е сигурен, че юмруците на Бул са избили разсъдъка на Джейк през ушите му.
Но видя всичко… както и останалите го видяха. Дори апачите. Демоните искаха не само злато, искаха и хора — за да ги измъчват до смърт. Няма значение какви. Джейк им каза, че Ела, жената, която почти разстреляха вчера, е просто още един оцелял човек, търсещ мъст. А жената, заради която Джейк си тръгна от бандата, била мъртва — убита от демоните…
Бул му подаде бутилката уиски, която споделяха с необичайна въздържаност — той отпи малко, за да поуспокои нервите си. Никой не пи много тази вечер. Да се изправиш срещу пъклени изчадия полупиян или с дивашки махмурлук не се стори умно дори на Бул.
Хънт погледна към Бронк, който даваше на онзи „Док“, както го наричаше Джейк, урок по прицелване с пушка. Бронк, някога сподвижник на прочутия президент-реформатор на Мексико Бенито Хуарес, беше образован мъж, може би някога е бил дори уважаван. И макар никога да не бе казал на Хънт как се е озовал сред тях, само той от цялата банда имаше достатъчно ум и почтеност, за да преброи плячката от някой обир и да я подели поравно, без да сочат с пистолети в главата му.
На Хънт му се струваше, че точно сега е малко късно Бронк да показва на някакъв очилатко как да борави с оръжие. Само че Бронк никога не губеше време да учи свине да пеят — сигурно мъжът има потенциал.
Удроу Долархайд ги подмина, също като генерал на проверка преди битка. Долархайд. Необичайно име — Хънт го помнеше от войната. Вдигна поглед, когато мъжът мина покрай него.
— Долархайд — повика го той.
Долархайд спря и се обърна с лице към бандита на име Хънт.
— Ти ли си същия Удроу Долархайд, който се би при Антиетам? — попита Хънт.
Долархайд се поколеба и усети у себе си непозната смесица от чувства. При подобни въпроси огорчението и срамът му винаги избухваха яростно… Но той дори не познаваше Хънт. Този човек бе просто още един ветеран, още една жертва на войнишкото сърце, залутал се на запад след войната, подобно на много други, загубили всичко смислено в живота си сред кръвта и дима, в несметните години подчинение на правилото „убий или умри“.
Мъжът не бе призрак, само непознат и на лицето му имаше единствено любопитство.