За честта на крадеца [bg]

Стиснах по-здраво дръжката на рапирата. Стига оправдания — онзи там беше Бял пояс, уж благословен от императора и любимец на Ангелите. Да убиеш един от тях беше все едно да се изсереш в някое имперско светилище. Само че приятелчетата на светилището не се настървяват и не те погват вкупом. Твърде късно беше да стоя настрана. Ако вторият пояс се измъкнеше жив, щеше да разкаже в двореца какво сме направили и двамата с Деган щяхме да сме трупове след седмица… или по-скоро.

Закуцуках към тях с цялата бързина, която ми позволяваше раненият крак. Поясът ме зърна почти незабавно, видя и своя проснат на пода съратник. Не беше глупак — започна да отстъпва, промъкваше се в кръг към изхода, за да стои настрана и от двама ни. Деган не му позволяваше да се отдалечи.

И аз промених посоката, за да му препреча пътя. Болката ме изгаряше при всяка крачка.

Тъкмо се добрах до широкия отвор в стената и поясът хукна към мен. Свари Деган неподготвен — той изостана на цели четири крачки, колкото и да се напъваше да го догони. Нямаше да го настигне навреме.

Отдръпнах се и гърбът ми се отърка в завесата. Сега се бях изпречил срещу пояса, не можеше да ме заобиколи. Пренесох тежестта си назад върху десния крак и се напрегнах, докато опитвах да облекча левия. Не беше най-устойчивата поза, особено срещу връхлитащ противник, но нямаше какво друго да сторя. Деган повтаря често, че се биеш както можеш, а не както искаш. Вдигнах рапирата на височината на раменете си, хванах дръжката с двете си ръце и завъртях острието под ъгъл спрямо тялото си.

Не си въобразявах, че поясът сам ще се наниже на оръжието — отдавна не бях имал такъв късмет. Надявах се обаче, че ще го накарам да се забави достатъчно, та Деган да го догони.

Не ми провървя дори толкова.

Вместо това той вдигна своята рапира и се забърза още повече. Аз стисках дръжката на моята и се зачудих твърде късно дали острието може да пробие нагръдника му, или ще се строши. Издишах и се приготвих да посрещна удара.

А той искаше точно това. В последния миг се гмурна под моето острие и замахна нагоре със своето.

Трескаво отстъпих и замахнах надолу с рапирата. Набутах се в оръфаната завеса и тя забави отскока ми, губех равновесие заради нея. По-скоро усетих, отколкото видях как моето острие пресрещна неговото, китката ми се разтресе, когато двата предпазителя се сблъскаха и застъргаха.

Тялото му се блъсна в мен отдолу нагоре. Той напираше да ме повдигне и да ме отхвърли настрана. Аз се оставих да увисна, за да се превърна в неподатлив товар. Е, не бях чак толкова бездеен — в бъркотията сварих да забия дясното си коляно. Ударих нещо твърдо. Поясът изпъшка, но устремът му не намаля. Юмрук се заби в ребрата ми. Помъчих се да го цапардосам по бъбрека с дръжката на рапирата.

Килнах се назад. Размахах лявата си ръка, за да се вкопча в пояса, в рамката на входа, в каквото и да било, за да не го пусна да се измъкне. Пращене, последвано от падане в мръсночервена тъмнина. Завесата… Чух как поясът изпсува, боричкаше се с плата, който се омота около нас. После той потрепери до мен, замята се, потрепери отново и замря.