Смъртта на царете [bg]

Когато се спусна нощта, мъжете се събраха в най-запазения от складовете. Една от стените беше доста очукана, но огънят я беше пощадил. Вонеше, но поне беше топло и сухо. Навън беше започнало да вали — тихо барабанене по тънкия дървен покрив.

Донесоха лампи от кораба на Целз. Жито, разпиляно от мародерите, застилаше пода; войниците седяха върху купища скъсани чували.

Гадитик се изправи пред насядалите мъже. Повечето бяха работили целия ден — или поправяха покрива, или носеха припаси от и към корабите, които щяха да заминат със сутрешния отлив.

— Време е да помислим за бъдещето. Искаше ми се малко да си почина в някое римско пристанище, преди да си ида у дома. Но един гръцки цар е избил нашите войници. Това не бива да остане безнаказано.

Сред мъжете се разнесе сърдит шепот, макар че беше трудно да се каже дали в знак на съгласие, или в пристъп на гняв. Юлий ги огледа от мястото си до Гадитик. Това бяха неговите войници. Беше изразходвал толкова време с простата цел да намери и убие Целз, че никога не се беше замислял какво ще дойде после… какво остава пък за далечната мечта, че един ден ще се изправи пред диктатора на Рим. Ако вкараше нова центурия в някой легион, сенатът трябваше да признае авторитета му и да му присъди официален пост.

Мълчаливо направи гримаса в сенките. А може би нямаше да постъпят така, щяха да назначат Гадитик, а него да върнат пак да командва само двадесет души. Сенаторите не бяха хора, които с охота биха признали необикновения му авторитет пред случайно събраната група хора, макар че новопридобитото му богатство би могло да му осигури влияние, стига да го използваше незабавно. Запита се дали би могъл да се задоволи с подобно положение и се усмихна незабелязано за войниците, които гледаха Гадитик. Имаше прост отговор. Той се беше научил, че няма нищо по-хубаво от водачеството и нищо по-предизвикателно от това да нямаш кого да помолиш за помощ. В най-лошите моменти бяха гледали него, за да разберат къде е пътят напред, да видят следващата стъпка. Богове, беше много по-лесно да следваш някого, без да мислиш… но не и наполовина толкова задоволяващо. Част от него копнееше за тази сигурност и за простото удоволствие да е в състава на едно цяло. Но в сърцето си той желаеше главозамайващата смесица от страх и опасност, която идваше само с командването.

Как можеше Сула да е мъртъв? Тази мисъл се връщаше отново и отново. Раненият, прибран на борда, не знаеше нищо за това — просто на войниците им било казано една година да носят черно. Когато мъжът беше изпаднал в безсъзнание, Юлий го беше оставил в ръцете на Кабера — по залез-слънце сърцето му най-накрая спря. Юлий беше заповядал да го погребат заедно с другите римляни и го беше срам да си помисли, че дори не го беше попитал как се казва.