Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
— Добре — въздъхна той. — Ако това е желанието ти, ще се върнем у дома.
Гадитик се усмихна, после попита:
— А ти какво ще правиш с твоя дял от златото?
Само Светоний се беше оплакал, когато Юлий беше взел половината за себе си, а останалата половина раздели поравно. След като извадеха държавните пари и откупите за офицерите от „Акципитер“, дяловете, които щяха да получат, въпреки всичко щяха да бъдат повече, отколкото изобщо бяха виждали. Светоний не беше казал и дума на Юлий, след като беше получил определената му сума, но от всички на трите кораба само неговото лице беше нацупено. Останалите гледаха на Юлий с нещо като благоговение.
— Не знам — каза Юлий и усмивката му се стопи. — Не мога да се върна в Рим, нали помниш.
— Заради Сула ли? — Гадитик си спомни как младият мъж се беше качил на галерата в Остия точно преди отлива, спомни си лицето му, потънало в пот от бягството от горящия град.
— Не мога да се върна, докато е жив — измърмори Юлий и настроението му помръкна толкова внезапно, както се беше и повишило.
— Много си млад, за да се тревожиш за това. Някои неприятели могат да бъдат победени, но други просто трябва да надживееш. Така е по-безопасно.
Докато корабите се плъзгаха през дълбоководния канал, който предпазваше Тесалоника от бурите на Егейско море, Юлий мислеше за разговора си с Гадитик. Трите кораба плаваха един до друг, гонени от вятъра, платната им плющяха и всички бяха излезли на палубите да чистят и лъскат. Той беше заповядал да се направят три флага на републиката и да ги издигнат на мачтите и когато флотилията заобиколи последния завой пред пристанището, тя представляваше гледка, която би ободрила всяко римско сърце. Юлий въздъхна. Рим беше всичко, което познаваше. Тубрук, Корнелия и Марк, когато отново се срещнеха. Майка му. За първи път, откакто се помнеше, искаше да я види само за да й каже, че разбира болестта й и че съжалява. Животът в изгнание беше непоносим. Потрепери, но не от вятъра.
Гадитик застана до него.
— Нещо не е наред, момче. Къде са търговските кораби? Галерите? Това пристанище обикновено е доста оживено.
Юлий напрегна очи, за да види земята, към която се приближаваха. Тънки струйки дим се издигаха във въздуха — твърде много, за да са от къщни огнища. Когато се приближиха достатъчно, забеляза, че единствените други кораби в пристанището са в окаяно състояние, явно опожарени. Един приличаше на изкормена черупка. Водата беше покрита с пелена от пепел и дървени отломки.
Останалите от екипажа в смаяно мълчание гледаха разгръщащата се пред тях отчайваща картина. Виждаха тела, гниещи под слънчевата светлина. Кучета ги дърпаха и отпуснатите крайници се мърдаха и подскачаха в някаква вулгарна пародия на живот.
Трите кораба пуснаха котва и войниците слязоха на брега, без да нарушават неестествената тишина, стиснали дръжките на мечовете — за което не стана нужда да се дава заповед. Юлий слезе с тях, след като каза на Гадитик да остане на борда и да е готов за бързо оттегляне. Римският капитан прие заповедта с кимване и бързо събра хора, които да останат с него и да наблюдават гребците.
Мъже, жени и деца лежаха по обветрените кафяви камъни на пристанището — трупове с ужасни рани, под облаци бръмчащи мухи, които приближаването на войниците накара да се вдигнат. Въпреки хладния ветрец, идващ от морето, вонята беше непоносима. Повечето от телата бяха на римски легионери, броните им още блестяха над черните туники. Юлий вървеше покрай купчините трупове заедно с другите и възстановяваше мислено разигралите се събития. Видя много петна от кръв около всяка група мъртъвци, без съмнение където враговете бяха паднали и после отнесени за погребение. Да оставят телата на римляните, където си бяха, беше нарочно оскърбление, акт на презрение, който започваше да разбужда гняв у Юлий; видя го отразен и в очите на хората около себе си. Вървяха по улиците с готови за бой мечове, с все по-нарастващ гняв, и гонеха орди плъхове и глутници кучета от труповете. Враг обаче не се виждаше. Пристанището беше пусто.
Юлий спря — дишаше тежко през устата — и загледа трупа на малко момиче в ръцете на войник, прободен в гърба, докато е бягал с него. Кожата им беше почерняла от слънцето, втвърдяващата се плът беше оголила зъбите и потъмнелите езици.
— Богове, кой ли го е направил? — прошепна Пракс.
Лицето на Юлий представляваше горчива маска.
— Ще разберем. Това е моят народ. Те ни призовават, Пракс, и аз ще им отговоря.
Пракс го погледна и усети маниакалната енергия, която струеше от младия мъж. Юлий се обърна към него и той отмести очи, не можеше да издържи погледа му.