Смъртта на царете [bg]

Гадитик застана до него.

— Нещо не е наред, момче. Къде са търговските кораби? Галерите? Това пристанище обикновено е доста оживено.

Юлий напрегна очи, за да види земята, към която се приближаваха. Тънки струйки дим се издигаха във въздуха — твърде много, за да са от къщни огнища. Когато се приближиха достатъчно, забеляза, че единствените други кораби в пристанището са в окаяно състояние, явно опожарени. Един приличаше на изкормена черупка. Водата беше покрита с пелена от пепел и дървени отломки.

Останалите от екипажа в смаяно мълчание гледаха разгръщащата се пред тях отчайваща картина. Виждаха тела, гниещи под слънчевата светлина. Кучета ги дърпаха и отпуснатите крайници се мърдаха и подскачаха в някаква вулгарна пародия на живот.

Трите кораба пуснаха котва и войниците слязоха на брега, без да нарушават неестествената тишина, стиснали дръжките на мечовете — за което не стана нужда да се дава заповед. Юлий слезе с тях, след като каза на Гадитик да остане на борда и да е готов за бързо оттегляне. Римският капитан прие заповедта с кимване и бързо събра хора, които да останат с него и да наблюдават гребците.

Мъже, жени и деца лежаха по обветрените кафяви камъни на пристанището — трупове с ужасни рани, под облаци бръмчащи мухи, които приближаването на войниците накара да се вдигнат. Въпреки хладния ветрец, идващ от морето, вонята беше непоносима. Повечето от телата бяха на римски легионери, броните им още блестяха над черните туники. Юлий вървеше покрай купчините трупове заедно с другите и възстановяваше мислено разигралите се събития. Видя много петна от кръв около всяка група мъртъвци, без съмнение където враговете бяха паднали и после отнесени за погребение. Да оставят телата на римляните, където си бяха, беше нарочно оскърбление, акт на презрение, който започваше да разбужда гняв у Юлий; видя го отразен и в очите на хората около себе си. Вървяха по улиците с готови за бой мечове, с все по-нарастващ гняв, и гонеха орди плъхове и глутници кучета от труповете. Враг обаче не се виждаше. Пристанището беше пусто.

Юлий спря — дишаше тежко през устата — и загледа трупа на малко момиче в ръцете на войник, прободен в гърба, докато е бягал с него. Кожата им беше почерняла от слънцето, втвърдяващата се плът беше оголила зъбите и потъмнелите езици.

— Богове, кой ли го е направил? — прошепна Пракс.

Лицето на Юлий представляваше горчива маска.

— Ще разберем. Това е моят народ. Те ни призовават, Пракс, и аз ще им отговоря.

Пракс го погледна и усети маниакалната енергия, която струеше от младия мъж. Юлий се обърна към него и той отмести очи, не можеше да издържи погледа му.