Смъртта на царете [bg]

— Имам и друга работа за тебе — каза старецът и му подаде малка кожена кесия, сгъната и грижливо завързана. — Това е един сребърен пръстен, който поправих. Искам да изтичаш до пазара за добитък и да намериш майстор Гет. Той управлява продажбите, така че ще е лесно да го откриеш. Ще ти даде един сестерций за работата. Вземаш монетата и идваш право тук, без да спираш никъде. Разбра ли? Аз ти имам доверие. Ако загубиш пръстена или монетата, и двамата сме свършени.

Александрия се помъчи да не се засмее на изражението на момчето. Подобна заплаха би била безполезна през първите седмици от чиракуването му. Тогава Октавиан искаше само да го оставят на мира. Беше се борил едва ли не със зъби и нокти срещу обединените усилия на майка си, Табик и Александрия. Два пъти й се беше налагало да претърсва пазарите, за да го открие, и втория път го беше завлякла на робския пазар, за да го оценят. След това момчето престана да бяга, но започна да се цупи — нещо, което на Александрия й се струваше, че може да трае вечно.

Промяната беше дошла малко по-късно, когато Табик му показа как да направи един модел върху плочка от сребро с малки капчици от разтопения метал. Макар че беше изгорил палеца си, когато се опита да го докосне, процесът го беше омагьосал и Октавиан дори пропусна вечерята си — остана да гледа полирането на завършеното украшение. Майка му беше дошла в магазина уморена и притеснена, но като видя момчето да работи в захлас с кожите за полиране, не можа да намери думи. На следващата сутрин Александрия откри дрехите си почистени и изкърпени. Не бяха необходими благодарности. Макар че двете се виждаха само за един-два часа всеки ден преди сън, между тях беше възникнало такова приятелство, каквото може да се роди само между двама затворени и саможиви хора, работещи толкова усилено, че никога не могат да разберат, че са самотни.