V. [bg]

Синьор Мантиса бе възвърнал донякъде сдържаната си кротост.

— Нужно е по малко и от двете, разбира се — успокояващо рече той. — Ето затова ви избрах за сътрудник, commendatore. Вие сте лъвът, а аз… — скромно — една мъничка лисица.

— А той е прасето — гръмогласно се изсмя Гаучото и тупна Чезаре по рамото. — Браво! Прекрасни кадри, няма що!

— Прасе — доволно повтори Чезаре и посегна към бутилката.

— Никакво пиене повече — отсече Гаучото. — Синьорът е положил усилия да построи за всички нас една картонена кула. Колкото и да ми е неприятно да живея в нея, аз няма да позволя на пияната ти уста да я разруши с недискретното си дърдорене. — Обърна се към синьор Мантиса и продължи: — Не, вие не сте истински макиавелианец. Той е бил апостол на свободата за всички хора. Възможно ли е някой да прочете последната глава на „Владетелят“160 и да изпитва съмнение относно неговото желание да види една републиканска и обединена Италия? Точно тук е живял той, страдал е под гнета на Медичите. Те са били лисиците и Макиавели ги е мразел. Последният му призив е бил в Италия да се появи един лъв, въплъщение на силата, който да прогони завинаги в дупките им всички лисици. Неговият морал е бил също тъй скромен и честен, както моят и този на другарите ми в Южна Америка. А сега, под неговото знаме, вие искате да увековечите ненавистното лукавство на Медичите, които толкова дълго са потъпквали свободата именно в този град. Дори само общуването с вас ме позори безвъзвратно.

— Ако… — отново огорчената усмивка — … ако commendatore има алтернативен план, ние ще се радваме да…

— Разбира се, че имам друг план — язвително отвърна Гаучото. — Единственият възможен план. Разполагате ли с карта? — Синьор Мантиса нетърпеливо извади от вътрешния си джоб неколкократно прегъната скица, направена с молив. Гаучото надзърна пренебрежително в нея. — Значи това е галерията Уфици — изръмжа той. — Никога не съм влизал там. Предполагам, трябва да отида, за да добия представа за терена. А къде е целта?

— Зала Лоренцо ди Монако — синьор Мантиса посочи долния ляв ъгъл. — Ето тук. Вече имам ключ от главния вход. Три главни коридора: източен, западен и един къс южен, който ги свързва. От западния коридор, номер три, влизаме в един малък, ето тук, отбелязан с „Ritratti diversi“161. В края, вдясно, има единичен вход към коридора. Тя е окачена на западната стена.

— Единичен вход, който е също и единичният изход — отбеляза Гаучо. — Лошо! Глуха линия. И за да излезе човек от сградата, трябва да измине обратно цялото това разстояние по източния коридор, до стълбите, водещи към „Пиаца дела Синьория“.

— Има асансьор до един пасаж, който извежда на Палацо Векио — поясни синьор Мантиса.

— Асансьор! — насмешливо възкликна Гаучо. — Точно каквото очаквах от вас. — Той издаде глава напред и оголи зъби. — Значи предлагате да извършим върховната идиотщина да изминем цял коридор, след това друг и наполовина трети, към още едно задънено място и после обратно по същия път, по който сме дошли. Разстояние от… — Гаучо изчисли набързо, — … около шестстотин метра. И пазачи, готови да скочат върху нас иззад ъгъла или всеки път, когато минаваме по някой коридор. Но дори и това не е достатъчно, за да ви разтревожи и смути. Искате да използувате асансьор.