V. [bg]

Виктория бе изненадана: смехът й прозвуча тъничък и крехък. Той не го чу.

— И остават при теб — продължи старецът. — Това не са пухкаворунни овчици или нащърбени профили. Те… те са Вийсю, неговите одеяния или навярно кожата му.

— А под тях?

— Тоест, душата, нали? Естествено, че нея имате предвид. Аз също си задавах въпроса за душата на онова място. Дали то изобщо има душа. Защото техните церемонии, закони, музика и поезия са незадълбочени, повърхностни. Те също са кожа. Като кожата на татуиран дивак. Като жена, както често си повтарям мислено. Предполагам, това не ви обижда.

— Ни най-малко.

— Цивилните имат чудновати схващания за военните, ала намирам, че в случая те не са лишени от основания. Например тази представа за похотливия млад офицер някъде в пущинаците, който си прави харем от мургави туземки. Сигурно мнозина от нас мечтаят за нещо такова, обаче все още не съм срещал човек, който да го е осъществил. Няма да отрека, че понякога и в моята глава възникват подобни намерения. По този начин започнах да мисля във Вийсю. Там, неизвестно защо — старият Годолфин сбръчка чело, — сънищата изобщо не се доближават до познатия нам свят в будно състояние, а някак, бих казал, изглеждат дори още по-реални от него. Разбирате ли ме?

— Продължавайте. — Тя го наблюдаваше съсредоточено.

— Обаче Вийсю сякаш бе… сякаш бе жена, която откриваш някъде там сред затънтените пущинаци, силно мургава жена, татуирана от глава да пети. А после малко по малко, някак неусетно изпадаш в изолация от гарнизона и осъзнаваш, че не можеш да се върнеш и значи ти остава единствено да бъдеш с нея, близо нея, ден след ден, непрекъснато…

— И се влюбваш в нея.

— Отначало, да. Ала не минава много време и тази кожа, тази крещяща отвратителна вакханалия от шарки и цветове, спуска нещо като преграда между теб и каквото и да е там в нея, което си мислел, че обичаш. И скоро, може би само след десетина дни, положението става толкова лошо, че започваш да отправяш молби към всички известни ти богове да изпратят някаква проказа на тази жена. Да одерат татуировките й, да я превърнат в купчина морави, червени и зелени късове, да оголят вените и сухожилията, да ги захвърлят най-после, потръпващи и кървящи пред очите ти, за да можеш да ги видиш и пипнеш. Извинете ме. — Той избягваше погледа й. Вятърът запращаше дъжда върху стената. — Петнайсет години. Беше точно след като навлязохме в Хартум. По време на походите ми в Ориента съм бил свидетел на някои гадости, но нищо не може да се сравни с това. Трябваше да помогнем на генерал Гордън. Предполагам, вие сте били мъничко момиченце тогава, но сигурно сте чели за тези събития. Чели сте какво е направил Махди с онзи град. С генерал Гордън и неговите хора. Аз боледувах от малария тогава и несъмнено гледката на разлагащите се трупове и опустошението влошаваше още повече състоянието ми. Внезапно реших, че трябва да се махна; сякаш един свят от спретнати празни площади и енергични обратни маршове бе дегенерирал в безразсъдно стадо. Винаги съм имал приятели в щабовете в Бомбай, Кайро и Сингапур. След две седмици пристигна някаква група за геодезически проучвания и се включих в нея. Нали разбирате, единственото ми желание бе да отида там, където можех да очаквам, че няма вероятност да срещна представители на флота. Този път групата придружаваше екип строителни инженери в някои от най-неприятните райони на света. О, пустош, романтика! Хоризонтали и дълбочинна маркировка, защриховки и цветове там, където преди е имало само бели петна на картата. Всичко това за Британската Империя. Навярно такива мисли се прокрадвали в подсъзнанието ми. Но тогава ми бе ясно само, че искам да избягам. Прекрасно е да викаш „В името на Свети Георги и никаква пощада за Ориента“, но и войниците на Махди са ломотели подобни неща, всъщност на арабски, а в Хартум това определено не са били празни приказки.