V. [bg]

— Предполагам, изобщо не сте чували за едно място, наречено Вийсю.

Не бе чувала.

И последва неговият разказ за Вийсю. Дотам се стигало с камила през необятната тундра, покрай долмените и храмовете на мъртвите градове; и след всичко това до бреговете на широка река, която никога не виждала слънцето, толкова гъста била закриващата я растителност. По реката плавали с издълбани във формата на дракони дълги тикови лодки, задвижвани с гребла от мъже с кафява кожа, чийто език бил познат единствено на тях. След осем дни слизали от лодките и пешком ги пренасяли на ръце над коварен блатист провлак, водещ към зелено езеро, отвъд което се издигали подножията на окръжаващите Вийсю планини. Местните водачи отказвали да продължат нагоре в планините, а само им посочвали накъде да вървят и се връщали обратно. В зависимост от времето оставали още една или две седмици през морени, гранит и възсинкав твърд лед, докато бъдат достигнати границите на Вийсю.

— Значи сте били там — отбеляза Виктория.

Да, бил е там. Преди петнайсет години. И оттогава насам е като обхванат от бяс. Дори и в Антарктика, сгушен в предпазващия го от зимната буря набързо приготвен заслон, или когато вдигал лагер високо на разклонението на някой все още безименен глетчер, до него достигал едва доловим полъх от парфюма, който онези хора извличали от крилата на черни нощни пеперуди. Понякога вятърът като че ли довявал сантиментални откъслеци от тяхната музика; без каквото и да е било забележимо предизвестие в антарктическото сияние, внезапно изниквали спомени за техните избледнели стенописи, изобразяващи отдавнашни битки и още по-древни любовни интриги между боговете.

— Вие сте Годолфин — заяви тя, сякаш името му й бе известно открай време.

— Предполагам, не сте свързана с пресата — кимна той с неопределена усмивка.

Виктория поклати глава, разпръсвайки дъждовни капчици.

— Това, което ви разказвам, трябва да остане между нас — предупреди я старецът. — А и може да се окаже погрешно. Кой съм аз, че да знам моите собствени подбуди. Обаче постъпките ми бяха безразсъдни.

— Смели са били — тържествено възрази Виктория. — Чела съм за тях във вестници, в книги.

— Ала ненужни. Преходът по протежение на ледената Бариера. Опитът да достигна полюса през юни. Там юни е посред зима. Беше лудост.

— Било е величаво.

Още малко и тя ще започне да говори за развяващия се на полюса британски флаг, разочаровано помисли старецът. Въздействуваше му някак тази църква, извисена готически и внушително над главите им, тишината, невъзмутимостта на момичето, собственият му изповедален хумор; той говореше прекалено много, трябваше да спре. Но не можеше.