V. [bg]

II

Синьор Мантиса и неговият съучастник по престъпление, мрачният калабриец Чезаре, седяха пред една винарна на Понте Векио. Двамата пиеха „бролио“ и се чувствуваха нещастни. Преди време, докато навън валеше, на Чезаре му бе хрумнало, че е параход. Но вече само ръмеше, английските туристи отново започваха да излизат от магазините по двете страни на моста и Чезаре обявяваше своето откритие на онези, които приближаваха достатъчно, за да могат да го чуят. За подсилване на илюзията, той духаше в гърлото на бутилката, което издаваше звуци наподобяващи параходна сирена.

— Toot, toot — подвикваше Чезаре. — Vaporetto, io148.

Синьор Мантиса не му обръщаше внимание. Неговите сто и шейсет сантиметра бяха положени сковано върху сгъваемия стол, дребно, добре оформено и някак изящно тяло, като отдавна забравено творение на ювелир — може би дори Челини149, — сега покрито с тъмен шевиот и очакващо да бъде изложено на аукцион. Очите му бяха нашарени с жилки и оградени с розовината на нещо, което предполагаше дълги години тъга. Слънчевата светлина, отразена от Арно и околните витрини, пречупена в различни спектри от ръмящия дъжд, като че ли се заплиташе или прилепваше в русите му коси, вежди и мустаци, превръщайки това лице в маска на недосегаем екстаз, несъответствуваща на очите, уморени и внушаващи печал. Колкото и да задържаш поглед върху останалата част от лицето му, неизбежно биваш привлечен отново от тези очи: всеки туристически пътеводител за синьор Мантиса би трябвало да ги отбележи със звездичка, означаваща особен интерес. Обаче не би могъл да предложи обяснение за тяхната загадъчност; защото те отразяваха тъга, изменчива, неадресирана, неопределена: жена, ще помисли отначало случайният турист, ще бъде почти убеден в това, докато не го разколебае някаква по-ясно изразена католическа светлина, излъчвана и поглъщана от мрежата капиляри. Какво тогава? Вероятно политика. Припомняйки си нежноокия Мадзини150 и кротките му фантазии, наблюдателят ще долови деликатност, един поет-либерал. Но ако той гледа достатъчно дълго, плазмата зад тези очи скоро ще премине през всичките светски разновидности на скръбта — финансови затруднения, влошено здраве, убита вяра, измяна, импотентност, поражение, — докато накрая нашият турист ще осъзнае, че все пак не присъствува на бдение над мъртвец: по-скоро на панаир на тъгата, разпрострян по протежение на цяла улица, където няма две еднакви сергии и никой експонат не предлага нещо достатъчно солидно или задържащо погледа.