V. [bg]

I

Бе април 1899 година, когато младият Евън Годолфин, опиянен от пролетта и натъкмен в твърде Естетски за едно толкова дебело момче костюм, наперено влезе във Флоренция. Лицето му — замаскирано от великолепния блясък на слънцето, което неочаквано бе изгряло над града в три следобед — имаше цвета на току-що изпечен месен пирог и бе също тъй невъзмутимо. Когато слезе на Стационе Централе142, той размаха вишневочервения копринен чадър, спря един открит файтон, изкрещя на отговарящия за багажа служител на агенцията „Кук“ адреса на своя хотел, с тромав подскок и неадресирано жизнерадостно подвикване се метна на файтона и бе откаран надолу по „Виа дей Пандзани“. Бе дошъл във Флоренция да види стария си баща, капитан Хю, член на кралското географско дружество и антарктически изследовател: поне такъв бе привидният повод. Евън обаче бе от онези безделници, на които изобщо не бе необходим повод за нещо, привиден или не. В семейството му казваха Простака Евън. За отплата, в своите по-весели моменти Евън наричаше всички останали от семейство Годолфин „върхушката“. Но, както и в другите му реплики, в тази нямаше злоба: в ранното юношество той бе възприемал с ужас дикенсовия Дебеланко143 като предизвикателство към убеждението, че всички дебели момчета са по рождение Добри Хора, и впоследствие бе положил също толкова много усилия за опровергаването на този оскърбителен епитет, колкото и за да поддържа своето положение на безделник. Защото, въпреки обвиненията на „върхушката“, че е мързел, това не му се удаваше лесно. Все пак, макар и да обичаше своя баща, той не бе особено консервативен; понеже, откакто се помнеше, за Евън бе извънредно мъчително да остава в сянката на имперския герой капитан Хю и с усилие да превъзмогва всеки натрапчив импулс към славата, която името Годолфин би могло да предполага за него самия. Но това бе характерна черта, придобита от епохата, а Евън бе твърде добър младеж, за да не се промени заедно с века. Известно време той бе флиртувал с идеята да получи офицерски чин и да отплува в морето; не за да поеме по бащиния път, а просто за да намери спасение от „върхушката“. По време на семейни кризи, неговите юношески дърдорения бяха изцяло запълнени с молитвени, екзотични срички: Самаранг, Бахрейн, Дар ес Салаам. Но през втората му година в Дартмутския кралски морски колеж, той бе изключен като водач на нихилистката групировка Съюз на Червения Изгрев, чийто метод за ускоряване на революцията всъщност представляваше организирането на пиянски сборища под прозореца на ескадрения командир. Вдигайки колективно ръце от него, семейството го изпрати на заточение в континентална Европа, вероятно с надеждата, че там Евън ще организира някоя достатъчно неприятна за обществото лудория, за да бъде натикан в чуждоземен затвор.