Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
„Не, поправи се тя. Не съучастник. Изкупителна жертва.“
Мишани изгледа изпитателно баща си. Той наистина вярваше, че планът им ще свърши работа, и че така ще е най-добре за страната. Ала тя бе сигурна, че ако по някакъв начин я хванат, той щеше да я отреже като ненужна котва, за да спаси кораба на семейството си. Бе ставала свидетел на стотици подобни постъпки в двора, ала никога не беше вярвала, че ще се озове в подобно положение. Никога досега не се бе чувствала толкова евтина, толкова маловажна — една нищо и никаква пионка — а този, който я нараняваше така, беше човекът, на когото се бе доверявала безрезервно в този свят. Човекът, на когото беше вярвала най-много. Чувстваше се предадена, а любовта, която питаеше към баща си, сякаш се сгромоляса и умря. Бе потресена да разбере колко крехка и нетрайна се беше оказала тя всъщност.
Мишани продължи да се взира в странника на пейката до нея още известно време, след което обърна взор към басейна пред тях. Слънчеви зайчета играеха по повърхността на водата.
— Ще направя както казваш — рече тя. Едва ли можеше да постъпи другояче.
Притаен в подножието на връх Аон, големият манастир Адерач се взираше застрашително в околния пейзаж, чудовищно свидетелство за безумието на неговите архитекти. Дизайнът му смущаваше взора, а пясъчножълтата му кожа сякаш преливаше от една форма в друга; тук се виждаше тясна пътека, завършваща над бездна, а там скулптура на виещи демони; огромни минарета, недовършени прозорци, висока спираловидна кула със заострен връх. Едната стена на някакво занемарено, отдавна неизползвано крило бе оформена като крещящо лице, високо девет метра, с оголени зъби и обезумели очи. Из безлюдните околности се издигаха дебнещи статуи, а навред се носеше френетичното бръщолевене на извратени умове, усилвано от воя на студените ветрове, вилнеещи из тези височини. Самотните стени се издигаха мрачно, без да закрилят нищо. Вътре стълбищата не водеха доникъде, цели крила стояха недостъпни, защото никой не бе помислил да направи врати, а подземните зали бяха изпълнени с тесни килийки, твърде ниски, за да може човек да се изправи в цял ръст.
Това бе един шедьовър на зверството, роден от хиляди прищевки и капризи, събрани по неведом начин в едно несвързано цяло; това бе мястото, което Чаросплетниците бяха превърнали в люлка на могъществото си; това бе убежището им, откъдето жестокият им взор обхождаше цял Сарамир и където крояха своите пъклени планове.
Чаросплетниците нямаха ясна йерархия. Структурата им беше анархична, произволна и зависеше от неустановени ценности; ала имаше един водещ принцип, който ги обединяваше всичките, и това беше благото на цялото братство. Макар че индивидуалните им мотиви бяха просмукани с безумие, всички те се трудеха за една и съща цел във всеки момент, с който разполагаха. Никой не задаваше въпроси за това странно групово съзнание; никой не питаше кой е определил целите им, кой направляваше усилията им — дали това е било решение на мнозинството, или на малцина избрани. То просто беше така. Силата, която ги свързваше, бе като паяжина, в която всички бяха оплетени, също като грандиозните нишки на Чаросплетието.
Манастирът бе построен върху една необятна, осеяна с лабиринти мина. Тя бе потънала в запустение от двеста години, че и повече, ала все още си беше там, а чудовищни създания отвъд човешкото въображение бродеха из мрачните й галерии. Именно в тази мина бяха открити първите вещерски камъни преди две столетия и половина, заровени дълбоко под земята, и именно оттам водеха произхода си Чаросплетниците.
Първоначално работниците в мината нямаха никаква представа какво са открили. Те бяха обикновени, груби и простодушни хора, работещи по залежи от желязна руда дълбоко в планините Тчами, далеч от цивилизацията; по това време рудникът бе съвсем пресен и нищо Различно не бродеше из мрачните му галерии, за разлика от днес. Живеещи усамотено, както бе типично за тях, работниците си построиха селища, а сред тях имаше каменоделци, дърводелци и прочие занаятчии. Те именно зърнаха за първи път вещерския камък и точно те бяха тези, които го нарекоха така.
От самото начало беше ясно, че това не е обикновен камък. Първо на първо, бе достатъчно само да се доближиш до него, за да го усетиш. Косъмчетата по ръцете веднага се изправяха, по кожата пролазваха тръпки, зъбите започваха да тракат. Ала не от страх, а заради силното енергийно поле на камъка. Въздухът в съседство сякаш бе зареден с електричество, също като по време на лунна буря, и дори и най-прагматичните от работниците признаваха това.