История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
Още в предходните векове започват да се появяват писания, в които се използват елементи от живия, говорим български език, но целенасочено този въпрос се застъпва от Петър Берон, който е категоричен, че децата трябва да учат на общодостъпния говорим език. „Когато изперво видях по другите места — пише Берон, — че деца начеват да четат на книги, написани на техния език, познах, колко зле струват по нас учителите и колко напразно муки теглят горките деца. Защото като преминат младостта си в школата сас толкози страх и треперение, излизат и не знаят барим името си да напишат, нити да си сметнат, щото земат и дават, ами по догените, ако им се случи, понаучват се малко нещо. Почудих ся, как през толкози векове не ся намери ни един да познай това окаяно состояние и да покажи един пръв път камто учението… Това дело восприех аз.“
В идеята да се преподава на говорим български език Петър Берон влага както политически смисъл — защита от асимилатор-ското влияние на гърцизма, така и педагогически смисъл — постигане на по-добри резултати при усвояването на знанията. „Рибният буквар“ всъщност е потвърждение на това негово виждане, тъй като е написан на говорим български език.
Предложеното от д-р П. Берон се налага бавно и трудно. По това време съществуват и други становища по този въпрос. Според Неофит Рилски новобългарският език трябва да се изгради на основата на църковнославянския език, приеман като първообраз на старобългарския език. Аргументи за това се търсят в споровете и дискусиите, провеждани в съседна Гърция, където поддръжниците на старогръцкия език имат силни позиции.
Второто течение по езиковия спор е представено от д-р П. Берон и Васил Априлов. Според тях новобългарският език трябва да се изгради на основата на народните говори, използвани в българските земи. Дори през 1836 г. Априлов предлага за основа на новобългарския език да се вземе източното наречие.
Третото течение смята, че новобългарският език трябва да се изгради чрез един компромисен вариант на основата на църковнославянския език и народните говори.
В края на краищата въпросът е разрешен от самото естествено развитие на процесите в българското общество през XIX в.
Налага се мнението на д-р П. Берон и В. Априлов, тъй като източното наречие е език на едни от най-добре развитите в икономическо отношение български райони, от тях излизат видни представители на българското просветно дело — учители, книжовници, общественици. Те издават вестници, списания, учебници и учебни помагала, изследвания, литературни творби и т.н., като използват източното наречие, което по естествен път се налага като основа на новобългарския език. Новият език обединява духовния свят на народа. Той е определящият белег на българската национална култура.
Формирането на новобългарския език се отразява най-непосредствено върху развитието на българската книжнина и литература. На базата на този език се полагат основите на модерната бъягарска литература, развитието на която преминава през два основни периода — първият през 30-40-те години на XIX в., а вторият обхваща 50-70-те г. на века.
През 30-40-те години на XIX в. култът към науката и образованието, към изящното слово, към рационалистичното мислене, към житейската практичност, свързан с любовта към отечеството, насочва литературния интерес към земните неща, към общобългарската съдба, към националните идеали и въжделения. Условията на азиатския гнет принуждават творците да издигат и налагат идеята за съдбата на българите, т.е. да изтъкват националните потребности пред личностните проблеми. Блестящ в това отношение е Неофит Бозвели — водач на тази част от българската интелигенция, която е против обвързването на българската култура с каквито и да са външни влияния. Като прави характеристика на съвременните му българи, „горките рожби на Мати Болгария“, той пише: „Те уста имат, език нямат, очи имат, но не виждат, уши имат, но не слушат, теглят повече от скотовете и защо — не знаят, горко въздишат и пъшкат, но за коя причина — не смеят да питат, стоят просълзени горките, гледат като нечувствени и умаени като гъски, ходят в темна мъгла…“.
През разглеждания период промените, които все повече и повече се утвърждават в българското общество, започват да дават своите плодове и в културната област. Материалните и социалните изменения, настъпили през XVIII и първата четвърт на XIX в., сега, през 30-40-те години, избуяват и в духовно-културната област. Издадените книги във всички жанрове през този период са общо 264.
В 30-40-те години на века постепенно се обособяват отделните направления в книжовната дейност: учебникарството, педагогическата книжнина, публицистиката, изследванията в областта на хуманитарните науки и природознанието, поезията, художествената проза. През този особено важен период от оформянето и изграждането на литературния процес се появяват и първите вестници и списания като разпространители на научните достижения и на актуалната текуща информация.