Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Мракът беше пълен.
Тъкмо застанах на колене, когато усетих присъствието до себе си.
Обгърнаха ме четири ръце.
Те ме вдигнаха грубо и ме понесоха нанякъде. „Духът не те напуска веднага след смъртта, а следи като отегчен наблюдател развоя на събитията.“
В далечината се чуха гласове. През клепачите ми проникна ослепителна светлина, която после угасна. Усетих върху лицето и ръцете си хладен дъжд.
„Дъжд ли?“
Пак гласове, този път по-високи и спорещи. Някъде се включи автомобилен двигател, ауспухът затрака. Под гумите запука чакъл. Челото ме болеше, дясната ми ръка от китката надолу пулсираше непоносимо, носът ме сърбеше.
„Мъртъвците едва, ли усещат такива неща.“
Звукът на четиритактовия двигател беше много силен. Опитах се да се огледам и установих, че дясното ми око не иска да се отвори. Беше се слепнало от засъхналата кръв, която се беше стекла от раната върху челото.
„Ръката на идола.“
През процепа на лявото око видях, че ме крепят, по-точно ме влачат мъжът в бежово и още един капалика. Неколцина мъже, включително плешивият в бяло, разговаряха оживено под дъжда.
„Пак можеш да заспиш.“ Не!
Дъждът, пронизваната от болка ръка и непоносимият сърбеж ми попречиха да се плъзна отново по тъмния улей на безсъзнанието. Един от мъжете, които ме държаха, се извърна към мен и аз побързах да затворя око, първо обаче успях да зърна зелен микробус с чукната врата откъм страната на шофьора и без прозорци в задната част. Плисна ме усещането за нещо познато, от което ми се повдигна.
Мъжете продължаваха да спорят на писклив, все по-висок глас. Заслушах се и изведнъж сякаш започнах да разбирам бенгалски. Бях абсолютно сигурен, че обсъждат какво да правят с тялото ми, след като изпълнят заповедите, които плешивият е дал за мен.
Накрая мъжът в бежово изсумтя и заедно с другия капалика тръгна да ме качва отзад на микробуса. Пръстите на краката ми заораха в чакъла. Мъжете ме оставиха да се търкулна отзад в микробуса, където нямаше никакъв въздух. Главата ми се удари в стената и пак тупна на металния под. Престраших се да отворя око — видях как набитият мъж и другият капалика се качват отзад при мен, а трети скочи отпред, до мястото за шофьора, който се обърна и попита нещо. Набитият ме изрита силно в хълбока. Останах без въздух, но не се помръднах. Капаликата се засмя и каза нещо, което започваше с „Nay“.
„За втори път го правиш, тъпанар с тъпанар. Няма да ти се размине току-така.“
Гневът ми помогна. Нажеженият му огън прочисти мислите ми и разсея мъглата на ужаса, която ме беше изпълнила. Но докато микробусът потегляше и аз чувах през метала до ухото си как чакълът пука, не се сетих какво да направя. Точно на това място в хиляди филми, които бях гледал, главният герой побеждава след кървава схватка похитителите си.
А аз не можех да вляза в схватка с тези тук.
Съмнявах се, че дори ще успея да седна без чужда помощ. И се чувствах отмалял не само заради онова, което бяха сложили в чая и което ме беше упоило. И сега ме болеше. Не исках те да ми причиняват още болка.
„Той ми счупи пръста.“ Никога дотогава не си бях чупил нещо. Дори като малък. Гордеех се с това, както ученик се гордее с примерното си поведение. А сега този плувнал в пот копелдак ми беше счупил пръста нехайно, без да се замисля, както превключваме програмите на телевизора. Точно това небрежно бездушие ме убеди, че тези мъже няма просто да ме стоварят някъде и да ме оставят сам да търся пътя за хотела.
„Всяко насилие е власт, господин Лучак.“
Сигурно щях да им се примоля да Ме пуснат, ако не ме сковаваше един по-голям страх. Бях вцепенен от страшния въпрос какво ще направят оттук нататък, но някъде, точно под повърхността на паническата вихрушка от мисли, си давах сметка, че докато са насочили гнева си към мен, те няма да се занимават с Амрита и Виктория. Затова не казах и не направих нищо. Нищо освен да лежа там в задушния мрак, да вдъхвам миризмата на спечени кравешки изпражнения и на засъхнала бълвоч, която се носеше вътре в микробуса, да слушам как четиримата капалики дърдорят и се секнат и да съм благодарен за всеки безценен миг, отминал, без да ми причиняват още болка.
Шофьорът смени скоростите и ние отпрашихме по отсечка от пътя, която беше с настилка. На няколко пъти боботенето на ауспуха отекна, явно се движехме между постройки. От време на време чувах как покрай нас профучават камиони, веднъж дори се престраших да погледна и видях, че по вътрешната страна на микробуса се отразяват мигащи правоъгълници светлина от фарове. След миг капаликата в бежово каза нещо на тих присмехулен бенгалски. Сърцето ми се разтуптя.