Ключът на познанието
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на познанието». Краткое содержание книги:
Този път в центъра на събитията е младата и интелигентна библиотекарка Дейна Стийл. Докато са опитва да открие пътя към своя ключ, тя са присъединява към начинанието на двете си приятелки да създадат комплекс, в който посетителите ще могат да се отбият в салона за красота на Зоуи, да си харесат книга от книжарницата на Дейна и да се полюбуват на картините в галерията на Малъри.
Задачата на Дейна не се улеснява ни най-малко от появата на първата й любов — писателя на трилъри Джордън Хоук, който преди години я е изоставил, за да търси слава в Ню Йорк. Дейна бавно осъзнава, че чувствата й са все така живи, а Джордън е неразривно свързан с необикновеното й търсене…
— Щях да намина довечера да се сбогувам с теб и Флин.
— Трогателно е, че си се сетил.
Джордън зарови пръсти в косите си, което бе познат жест на нетърпение и смущение.
— Слушай, Дейна, трябва да направя това.
— Не, искаш да го направиш, защото вече нищо не те задържа в този град. И никой. — Трябваше да сниши гласа си почти до шепот, защото иначе би започнала да крещи. — Включително и аз. Явно изминалите две години не означават нищо за теб.
— Знаеш, че това са глупости. — Затвори единия куфар и закопча каишките. — Винаги си означавала много за мен. Заминавам, защото… чувствам нужда да го направя. Не мога да пиша тук. Дори не мога да мисля, а трябва да пиша. Имам шанс да постигна нещо в живота си и ще се възползвам от него. И ти би постъпила така.
— Да, ще постигнеш нещо, егоистично копеле. Планирал си го отдавна и си се забавлявал с мен е намерението да ме зарежеш, когато настъпи най-удобният момент.
— Няма нищо общо с теб. Просто искам да се махна от тази къща и този проклет град. — Когато закрачи около нея, стената се пропука и тя долови отвъд нея ярост. — Не желая цял живот да цапам ръцете си със смазка, за да свързвам двата края, и да пиша само когато успея да се освободя за няколко часа.
— Мислех, че аз съм част от живота ти.
— Господи.
Отново прокара пръсти през косите си, преди да отвори гардероба за още дрехи.
„Няма дори да прекъсне събирането на багажа си — помисли тя, — докато стоя тук и се терзая заради него“.
— Разбира се, че си част от живота ми. Ти, Флин и Брад. С какво заминаването ми за Ню Йорк променя това?
— Доколкото зная, не си спал с Флин и Брад.
— Не мога да се погреба във Вали само защото с теб си прекарваме страхотно в леглото.
— Подъл циник. — Дейна усети, че започва да трепери и едва сдържа напиращите сълзи. Напрегна всички сили, за да потисне мъката и да даде воля на гнева. — Можеш да омаловажаваш връзката ни. Можеш да унижаваш себе си, но не и мен. Недей. — Отблъсна ръката му, когато посегна към нея. — Не смей да ме докосваш отново. Напускаш Вали? Изоставяш ме? Е, добре, тогава край, вече не желая да имам нищо общо с теб. Ако имаш късмет, ще издържиш най-много месец в Ню Йорк с евтините истории, които съчиняваш. Когато допълзиш обратно, не ми се обаждай. Няма какво да си кажем. Защото в едно отношение си прав, Хоук. Вече нищо не те задържа тук.
Обърна му гръб и побягна навън.
„Забравих шапката си“, осъзна Дейна, докато гледаше себе си как тича по алеята.
Топка, хвърлена от едното от момчетата на Добсън, я удари по гърба, но тя не обърна внимание.
Не усещаше студа и сълзите, които се стичат по лицето й.
Не чувстваше нищо.
Той се бе държал с нея като с нищожество.
Как бе могла да забрави? Как бе могла да прости?
Тогава не бе видяла и сега отново не видя Джордън, който бе застанал до прозореца на спалнята си и я проследи с поглед, докато се отдалечава.
Събуди се в слънчев есенен ден с пот по бузите и настръхнала кожа.
Мъката бе толкова истинска, толкова свежа в паметта й, че я накара да се свие на кълбо и да отправи молитва да отмине.
Не би могла да понесе това отново. Нима напразно бе положила толкова усилия да го забрави и да преодолее болката и страданието, а сега рискуваше отново да изживее същото?
Толкова ли бе слаба и глупава?
Може би ставаше такава, когато се появеше Джордън. Може би наистина бе проявила слабост и глупост, но не за дълго.
Измъкна се от леглото и го остави да спи. Облече халата си, сякаш е защитна броня, и се отправи към кухня та за кафе.
Мо стана от пода до леглото, изтича след нея и затанцува на място, стискайки каишката между зъбите си.
— Рано е, Мо. — Тя се наведе и потърка лице в козината му. — Все още не съм готова.
Усетило, че нещо я тревожи, кучето изскимтя, пусна каишката и я близна по лицето.
— Ти си добро момче, нали? Тичал си след зайци, а? Е, и аз тичах след някого. И двамата не ще ги догоним.
Изпи кафето си права и тъкмо наливаше втора чаша, когато чу стъпките на Джордън.
Бе облечен, но все още изглеждаше разрошен и сънен. Тихо се засмя, когато Мо опря предни лапи на гърдите му, и грабна чашата от ръката на Дейна.
— Благодаря. — Върна й я и се наведе да вземе каишката. Това накара кучето нетърпеливо да заподскача около тях. — Искаш ли аз да го изведа?
— Да. Можеш да го заведеш у Флин.
— Добре. Искаш ли да потичаме преди закуска? — обърна се той към Мо, докато закачаше каишката за нашийника. — Разбира се.
— Не искам да се връщаш.
— Мм? — Той вдигна поглед към лицето й. — Какво каза?
— Не искам да идваш тук. Нито тази сутрин, нито когато и да било.