Ключът на познанието
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на познанието». Краткое содержание книги:
Този път в центъра на събитията е младата и интелигентна библиотекарка Дейна Стийл. Докато са опитва да открие пътя към своя ключ, тя са присъединява към начинанието на двете си приятелки да създадат комплекс, в който посетителите ще могат да се отбият в салона за красота на Зоуи, да си харесат книга от книжарницата на Дейна и да се полюбуват на картините в галерията на Малъри.
Задачата на Дейна не се улеснява ни най-малко от появата на първата й любов — писателя на трилъри Джордън Хоук, който преди години я е изоставил, за да търси слава в Ню Йорк. Дейна бавно осъзнава, че чувствата й са все така живи, а Джордън е неразривно свързан с необикновеното й търсене…
— Извинявай. Не исках… да те смущавам — започна тя. — Затова чаках там.
— Не се безпокой.
Дейна сведе поглед към плочата и свежите цветя. Хрумна й какво да каже.
— С Флин идваме тук веднъж в годината. — Прочисти гърлото си. — При баща му, моята майка… и твоята. Идваме веднага щом падне първият сняг. Тогава всичко е толкова спокойно, бяло и чисто. Носим й цветя. — Вдигна очи и забеляза, че той я гледа втренчено. — Помислих си, че за теб ще бъде утеха да чуеш, че й носим цветя, когато дойдем.
Джордън не отвърна, но очите му казаха всичко. Сведе глава и долепи чело до нейното.
Останаха така, мълчаливи и неподвижни, докато венчелистчетата на розовите карамфили трептяха от вятъра.
— Благодаря. — Той бавно се изправи, сякаш се боеше, че нещо в него ще се счупи. — Благодаря ти.
Дейна кимна и двамата отново замълчаха, загледани в хълмовете.
— За първи път идвам тук, откакто пристигнах в града — сподели Джордън. — Никога не зная какво трябва да прави човек на такова място.
— Това, което си направил. Карамфилите са чудесни. Скромни.
Той тихо се засмя.
— Да, точно тази мисъл ме накара да се спра на тях. Защо си тук, Дейна?
— Исках да ти кажа нещо. Може би тази сутрин се държах нечестно.
— Ако целта ти е да останем приятели, може би е по-добре да почакаш няколко дни.
— Не точно. Не зная дали моментът и мястото са подходящи — започна тя, — но след тирадата на Малъри преди малко осъзнах, че има право и че дължа и на теб, и на себе си нещо по-добро от начина, по който се разделихме.
— Карам те да страдаш. Беше изписано на лицето ти. Не искам да те наранявам, Дейна.
— Твърде късно е. — Тя повдигна рамене и отново ги отпусна. — Ти постъпи безразсъдно с мен, Джордън. Безразсъдно и жестоко. Много пъти съм си представяла как ти го връщам, но сега осъзнавам, че всъщност не желая това. След моята безразсъдна и жестока постъпка тази сутрин и аз не се почувствах по-добре от теб.
— Защо го направи?
— Снощи се върнах в спомените си благодарение на Кейн. — Ругатнята, която той изрече, я накара да се намръщи. — Не бива да използваш такъв език на гроба на майка си.
Необяснимо защо, тази реплика най-сетне го накара да се отпусне.
— Често е чувала подобни думи.
— Въпреки това.
Джордън сви рамене и жестът й напомни за момчето, в което се бе влюбила. Това накара сърцето й да подскочи.
— Къде те отведе?
— Върна ме в деня, когато ти събираше багажа си, за да се преместиш в Ню Йорк. Преживях го отново и същевременно наблюдавах случката. Беше странно, но не по-малко мъчително, макар да знаех, че гледам повторение на сцената. Сякаш имаше огледало и виждах всичко отстрани, но и участвах в него. Всяка изречена или премълчана дума ми причини толкова болка, колкото когато се случи.
— Съжалявам.
Тя вдигна очи към лицето му.
— Вярвам, че е така. Иначе нямаше да бъда тук, вместо да изгоря чучело с твоя образ. Но трябва да разбереш, че отново изживях болката. Мисля, че от уважение към себе си трябва да прекратя тази връзка. Не искам отново да остана с разбито сърце, когато си тръгнеш, а не мога да бъда с теб, без да изпитвам силни чувства. Може би ще запазим приятелството си, а може би не. Но не можем да имаме интимна връзка. Дойдох, за да ти обясня.
Когато Дейна се отдръпна от него, той сложи ръка на рамото й.
— Ще повървиш ли с мен?
— Джордън…
— Нека просто повървим заедно няколко минути. Ти каза това, което искаше да кажеш. Моля те да ме изслушаш.
— Добре.
Тя пъхна ръце в джобовете си, за да ги стопли, а и да избегне допир до неговите.
— Не можах да понеса скръбта, когато майка ми почина.
— Не зная как човек може да я понесе. Моята майка е погребана ето там. — Повдигна ръка, за да му покаже. — Не си я спомням. Не помня как съм я загубила. Но ми липсва и понякога се чувствам предадена. Имам нейни вещи. Баща ми е запазил любимата й блуза, някои бижута и снимки и ми е приятно да ги разглеждам. Фактът, че съм била твърде малка, за да я запомня, не означава, че не разбирам какво си преживял. Ти не ми позволи да ти помогна.
— Права си. Не ти позволих. Не знаех как би могла.
Хвана ръката й, когато я видя да се олюлява на неравната пътека, и отново я пусна, докато вървяха към дърветата.
— Толкова я обичах, Дейна. Когато нещата са нормални, човек не си дава сметка. Не се буди всяка сутрин с мисълта: „Господи, колко обичам майка си“. Но бяхме неразделни.
— Зная.
— Когато баща ми ни напусна… и аз не си го спомням много добре. Но помня, че тя беше като скала. Не студена и коравосърдечна, а просто непреклонна. Работеше неуморно на две места, докато изплати оставените от него дългове. — Дори сега гласът му издаде огорчение. — Сигурно е била изтощена, но винаги намираше време за мен. Не само да ми приготви нещо за ядене и да изпере ризите ми, а да бъде до мен.