Ключът на познанието
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на познанието». Краткое содержание книги:
Този път в центъра на събитията е младата и интелигентна библиотекарка Дейна Стийл. Докато са опитва да открие пътя към своя ключ, тя са присъединява към начинанието на двете си приятелки да създадат комплекс, в който посетителите ще могат да се отбият в салона за красота на Зоуи, да си харесат книга от книжарницата на Дейна и да се полюбуват на картините в галерията на Малъри.
Задачата на Дейна не се улеснява ни най-малко от появата на първата й любов — писателя на трилъри Джордън Хоук, който преди години я е изоставил, за да търси слава в Ню Йорк. Дейна бавно осъзнава, че чувствата й са все така живи, а Джордън е неразривно свързан с необикновеното й търсене…
— Значи трябва да спя с Джордън заради ключа? Изнасяш ми лекции за собствения ми живот и решенията, които вземам, защото се боиш, че ще проваля сделката?
Малъри дълбоко си пое дъх. Сега не бе моментът да избухва или да упреква Дейна за държането й.
— Ако наистина мислиш така, явно не ме познаваш и не знаеш в какво си се съгласила да участваш. Можеш да продължиш да боядисваш и да се поздравяваш, че си избегнала трудностите по пътя, или да докажеш, че не си страхливка, като уредиш нещата с Джордън. — Малъри тръгна към вратата. — Лесно ще го намериш — извика тя, преди да излезе. — Каза на Флин, че тази сутрин ще отиде до гроба на майка си.
Шестнадесета глава
Донесе й карамфили. Любимите й цветя бяха лалетата, но не се намираха през този сезон. Бе обичала всички прости цветя — лалета и нарциси, диви рози и маргаритки. Карамфилите му се струваха скромни и нежни, в старомоден розов цвят.
Би им се зарадвала и би ги натопила в красивата си ваза, коледен подарък от майка й преди доста години.
Не се бе сетил да купи нещо, в което да ги сложи, но и опаковката от цветарския магазин щеше да свърши работа.
Мразеше гробището. Множеството плочи и кръстове, които сякаш изникваха от земята, му напомняха за нива, засята от смъртта. Имената и датите навяваха мисли за живота на хората, които лежат тук, и същевременно за неизбежната съдба, която очаква всеки.
„Мрачни мисли“, каза си той.
Нормално бе да го споходят на това място.
Тревата бе изсъхнала и на най-отъпканите места пръстта бе оголена, а покрай плочите стърчаха неокосени плевели. Други хора бяха донесли цветя за покойните си близки и част от тях вече бяха избледнели и увехнали. Някои решаваха проблема е отдаването на почит на мъртвите, като прикрепяха изкуствени цветя към плочите, но ярките им цветове издаваха фалш.
„По-скоро лъжа, отколкото възпоменание“, помисли си той.
На изток имаше малка горичка, която пазеше завет, а на запад — слънчев склон, но тук, в северния край, бе ветровито и доста хладно.
Преди няколко години бе поставил плоча от гладък бял гранит. Тя би сметнала това за излишно разточителство, но бе почувствал нужда да направи нещо.
Бе издълбано името й, Сюзън Лий Хоук, и продължителността на живота й — едва четиридесет и шест години. Отдолу със старинен шрифт бе изписано посвещение, перифраза от стих на Емили Дикинсън:
„Надеждата намира дом в душата“.
Тя никога не бе губила надежда. През целия си живот бе убедена в силата на надеждата и вярата, съчетани с упорита работа. Дори когато красотата й бе повехнала от болестта и бе станала кожа и кости, не бе престанала да храни надежда.
„За мен“, каза си Джордън сега.
Бе вярвала в него и го бе обичала безрезервно.
Приклекна, за да остави цветята на гроба й.
— Липсваш ми, мамо. Липсват ми разговорите с теб и смехът ти. Липсва ми погледът, който ми даваше да разбера, че съм загазил. Когато бях в беда, ти беше до мен. Винаги до мен.
Вгледа се в издълбаните думи. Сториха му се твърде тържествени. Тя бе просто Сю. Скромната, пряма Сю.
— Зная, че ти не си тук. Сложих това само за да напомня на хората, че си живяла в този град и си била обичана. Понякога усещам присъствието ти и чувството е толкова силно, че ми се струва, че когато се обърна, ще те видя зад себе си. Ти вярваше в тези неща, в безсмъртието на истинската ни същност. — Изправи се и пъхна ръце в джобовете си. — Питам се каква е моята. Провалих се. Само в едно отношение, но направих съдбоносна грешка. Постигнах единственото, което винаги съм желал, и загубих нещо, от което не осъзнавах колко много се нуждая. Може би това е справедливостта във вселената. Може би човек не може да има всичко. Но зная как би ме погледнала ти.
Плъзна поглед по възвишенията, които майка му винаги бе обичала, и бе привлечен от ярката синева над все още искрящите корони на дърветата.
— Не зная дали мога да поправя стореното. Не зная дори дали има смисъл да опитам. — Затвори очи за миг. — Тук изпитвам болка. Мисля, че е нормално. — Допря пръсти до устните си, а после ги прокара по камъка. — Обичам те. Ще дойда отново.
Обърна се и видя Дейна. Стоеше на отсрещната страна на улицата и го гледаше.
„Изглежда толкова тъжен“, помисли си тя.
Сякаш мъката бе свалила защитната му броня и бе разкрила чувствата, които се таяха зад нея. Мъчително бе да го вижда толкова уязвим и да осъзнава, че е прекъснала нещо твърде лично.
Чудеше се как да го заговори, докато вървеше през тревите, за да застане до него край гроба на майка му.