Ключът на познанието
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на познанието». Краткое содержание книги:
Този път в центъра на събитията е младата и интелигентна библиотекарка Дейна Стийл. Докато са опитва да открие пътя към своя ключ, тя са присъединява към начинанието на двете си приятелки да създадат комплекс, в който посетителите ще могат да се отбият в салона за красота на Зоуи, да си харесат книга от книжарницата на Дейна и да се полюбуват на картините в галерията на Малъри.
Задачата на Дейна не се улеснява ни най-малко от появата на първата й любов — писателя на трилъри Джордън Хоук, който преди години я е изоставил, за да търси слава в Ню Йорк. Дейна бавно осъзнава, че чувствата й са все така живи, а Джордън е неразривно свързан с необикновеното й търсене…
— Трябва наистина да ги опиша.
— Нали вече го направи? — попита тя с недоумение.
— Не, това е само част от историята, в най-добрия случай половината. Днес, докато нахвърлях бележки, осъзнах, че когато всичко свърши, трябва да го претворя в книга. Имаш ли нещо против?
— Не зная. — Дейна прокара пръсти по страницата. — Никога не съм била героиня в книга.
Джордън понечи да каже нещо, но го премълча и доизяде порцията си.
„Не е чела книга, в която самата тя е героиня“, помисли си той.
Всъщност бе почти едно и също.
Петнадесета глава
— Виждаш ли — каза Кейн — как предаваш себе си в съня?
Дейна гледаше от високо леглото, в което спяха с Джордън. Кучето потръпваше на пода до тях и дишаше учестено.
— Какво си сторил с Мо?
— Дадох му безобиден сладък сън. Гони зайци в слънчев пролетен ден. Ще бъде зает и няма да ни пречи, докато си говорим. Имаме да си кажем доста неща.
Десният заден крак на Мо се движеше, сякаш тича.
— Не желая да разговарям с натрапници, които се промъкват в спалнята ми нощем, за да зяпат.
— Не зяпам, а те наблюдавам. Струваш ми се интересна, Дейна. Притежаваш интелект. Уважавам това. Трупащите познание са на почит и в моя, и във всеки свят. Един до друг лежат пазителка на книгите и бард. — Махна с ръка към нея и Джордън. — Някои биха казали, че са страхотна двойка, но ние знаем, че не е така.
Тя изпита едновременно уплаха и умиление при вида на двете прегърнати тела.
— Ти не ни познаваш. Никога не ще ни опознаеш. Затова ще те победим.
На лицето му се появи усмивка. Мракът го обгръщаше като кадифено наметало. Подхождаше му и подчертаваше искрящия цвят на очите му.
— Ще търсите, но няма да намерите. Как бихте могли? Вашият живот е илюзия, Дейна, сън, почти като този. Виж как се притискаш към него, докато спиш. Ти, силната, интелигентна жена, която се смята за независима и безкрайно упорита, си се вкопчила в мъж, който веднъж те захвърли и ще го направи отново. Поддаваш се на страстта си и това те прави слаба.
— А какво движи теб, ако не твоите слабости? — просъска тя. — Амбиция, алчност, омраза и суета. Всичко това са страсти.
— Ето защо ми харесваш. Можем да водим толкова интересни разговори. Така е, страстите са присъщи не само на смъртните. Но сама да се обричаш на страдание заради любовта и плътската наслада… — Поклати глава. — по-разумно беше да го мразиш. А сега отново му позволяваш да те използва.
„Той лъже. Лъже“.
Не биваше да се вслушва в този мелодичен глас и да забравя, че думите му са лъжа.
— Никой не може да ме използва. Дори ти.
— Явно трябва да освежиш паметта си.
Валеше сняг. Тя усещаше как снежинките, меки, студени и влажни, докосват кожата й, въпреки че не ги виждаше да падат. Сякаш висяха във въздуха.
Вятърът брулеше лицето й, но не чуваше свиренето му и не чувстваше студ.
Светът бе черно-бяла снимка. Черни дървета на фона на бял сняг. Към бялото небе се издигаха бели възвишения, на едно от които се открояваше черният силует на „Уориърс Пийк“.
Всичко бе като вкаменено и цареше тишина.
В края на улицата имаше човек, застинал с лопатата за разчистване на сняг в ръце. Бе вдигната във въздуха и снегът, полетял при загребването, стоеше неподвижно във въздуха.
— Познаваш ли това място? — попита я Кейн.
— Да.
Три преки южно от пазара и две западно от Пайн Ридж.
— А тази къща?
Малка двуетажна постройка, бяла, с черни капаци. Два малки прозореца на горния етаж, по един във всяка спалня. Дрян със заскрежени клонки в двора и тясна алея, която минава покрай него. На нея бяха паркирани стар пикап и мустанг втора употреба.
— Къщата на Джордън. — Устата й бе пресъхнала. С мъка промълви: — Това е… беше къщата на Джордън.
— Е — поправи я той. — В този застинал миг.
— Защо съм тук?
Заобиколи я, но не остави следи в снега. Дългият му плащ се спускаше на сантиметри от бялата повърхност.
На врата му висеше кръгъл рубин на верижка, която достигаше почти до кръста му. Открояваше се сред черно-белия свят като алена капка кръв.
— Ще проявя благосклонност, като ти кажа, че това е спомен, и ти позволя да постоиш с мен и да наблюдаваш. Разбираш ли?
— Разбирам, че е спомен.
— Показах на първата от вас какво би могла да има. Както и на теб. Но осъзнавам, че ти си по-… земен човек, който предпочита реалността. Достатъчно смела ли си да се изправиш срещу нещо реално?
— Срещу какво?